Алея на писателите

Алеята на писателите ще бъде изградена от 80 бюстa на творци – чест и гордост за националните култури, използвали кирилската писменост като път към умовете и сърцата на читателите. Тя ще поведе и посетителите на Двора към необятния свят на литературното творчество, за да усетят душевността и да узнаят повече за историята на народите, писали и пишещи на кирилица. Под всеки постамент ще има шепа пръст от родната земя на писателя. Бюстовете ще бъдат изпълнени от най-добрите скулптори на народностите, от които са съответните писатели. Така посетителите ще могат да добият представа не само за литературното, а и за изобразителното изкуство на всяка представена народност.


БЪЛГАРСКИ

Пейо К. Яворов

01 януари 1878 – 17 октомври 1914

yavorov

На 1.11. 2017 –  Деня на народните будители – се поставя началото на Алеята на писателите с откриването на бюста на българския и световно значимия поет  – Пейо Яворов. Творчеството на знаменития войвода има общочовешко значение с борбата за Македоно-Одринското освобождаване, с вълненията му от “вечните въпроси, които  никой век не разреши” и в същото време поетът е един от най-добрите и любимите на читателите познавачи на българската душа. Неговите произведения “Градушка”, “Заточеници”, “Арменци”, “Родина”, “Две хубави очи” и много други формират културния  облик на България в световната литературна класика.

* Бюстът на Яворов е дело на пловдивския художник Аршак Тжикян. Паметникът е открит от директора на къщата-музей в родния град на поета – Чирпан, писателя Тодор Иванов. Той полага в основите на пиедестала пръст и букет есенни хризантеми от двора на Яворовия дом. На паметната плоча с името на поета са написани думите на генерал Карекин (Гарегин) Нъждех, командир на арменски доброволчески отряд от Македоно-Одринското опълчение и национален герой на Армения и балканските народи: “За този, който пи и от чашата на арменското страдание”.

 

 

Иван Вазов

09 юли 1850 – 22 септември 1921

vazov

На 25 ноември 2017 г., в деня, в който се почита паметта на св. Климент Охридски, Алеята на писателите продължава Патриархът на българската литература – Иван Вазов. Патриарх означава баща, духовен водач на общността. Живял от двете страни на границата между робството и свободата, Вазов създава половинвековно творчество, посветено на България, на българската история и култура във времена на труден преход от подчинение към независимост. Авторът на стихотворенията “Аз съм българсче”, “Родната реч, “Паисий”, на одата “Левски”, на първия роман в нашата литература – “Под игото”, признат в анкетата “Голямото четене” за най-любимата книга на България, създава и произведения, които изразяват отношението му към европейската култура (цикълът сонети “Италия”). Развълнуван от разказа на една жена за освобождаването на Охрид от българската армия по време на Сръбско-българската война (1885), точно на 25 ноември народният поет написва стихотворение за възхвала на Св Клемент, когото охридският народ нарича “златния”, защото е вярвал, че именно светецът е довел спасителите на града.

* Автор на паметника на Вазов е скулпторът Борис Борисов. През последните години той е изваял паметниците на Калоян във Варна, на Иван Хаджийски в Троян, на братята Евлоги и Христо Георгиеви в Карлово, на Алеко Константинов в центъра на София (заедно с арх. Пламен Цанев). При откриването на Вазовата скулптура беше донесена шепа земя от къщата на писателя в Сопот.

 

Христо Ботев

06 януари 1848 – 01 юни 1876

На 1 март 2018, във връзка с предстоящото честване на 140 години от Освобождението на България и навършилите се  170 години от рождението на поета на българската Свобода, своето място в Алеята на писателите заема и Христо Ботев. Директорът на Националния музей на поета революционер в Калофер – Ася Николова, откри паметника с развълнувано слово, а ученици от калоферското СУ “Христо Ботев” изпълниха стихотворението на своя патрон “Моята молитва”.

Ако за българите Васил Левски е идеологът на “чистата и свята република” в освободителните движения през втората половина на 19-ти век, то Христо Ботев е революционерът, изразил с живота си и прославил в стиховете си борбата за нея. Роден в деня на Христовото раждане и възприел името на християнския Спасител, Ботев носи и кръста да живее и  да умре “за правда и за свобода”. Той знае, че “пътят е страшен, но славен: аз може млад да загина”, но също така е убеден, че:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
(„Хаджи Димитър“) 

 

*Бюстът на Ботев е изпълнение на забележителния български скулптор, илюстратор и сценограф – Георги Чапкънов – Чапа. Негови произведения са изложени в Националната художествена галерия, Ермитажа и други руски галерии, както и в сградата на Международния олимпийски комитет в Лозана. Съавтор е на българския герб, негова е и статуята на София в столицата. Като майстор на малката пластика изработва и образи на юбилейни монети, сред които тези с лика на цар Борис Покръстител и сребърната десетолевка послучай 100-годишнината от Освобождението на България 1978 г. Носител е на международни награди в Япония, Ню Делхи, Италия (за портрета на Федерико Фелини). За заслугите му в областта на изкуството и културата е удостоен с орден “Св. св. Кирил и Методий”.

 

На 11 май 2018 г., в Деня на св. св. Кирил и Методий ще бъде открит бюст паметника на Алеко Константинов:

Алеко Иваницов Константинов

1 януари 1863 – 11 май 1897

Българският радетел за “Свобода, честност и любов“, нарекал сам себе си Щастливец, е една от най-интересните личности в нашата литературна и обществена история. Писател, фейлетонист, пътешественик, учен с дисертация по право, демократ Алеко Константинов е активен участник в живота на новоосвободена България и създател на герои, представящи човешките типове  от първите десетилетия на утвърждаващата се държавност. Помощник-регистраторът, амнистираният затворник (“Разни хора, разни идеали”), сополивото дете Ристу, превърнало се в Христофор Белокровский (“Пази, боже, сляпо да прогледа”), и разбира се най-популярният от всичките му пресонажи – бай Ганьо, показват смешните и тъжни страни на прехода от робската ограниченост към мисленето на свободния човек. Неговият пътепис “До Чикаго и назад” (1893) е първото произведение в литературата ни, проследяващо пътя на българина към Новия свят, който става повод да се видят и оценят по нов начин достойнствата на родния.

* Създател на паметника е световноизвестният български скулптор и член-кореспондент на Българската академия на науките – Вежди Рашидов. Той е автор на над 40 изложби в страната и чужбина, носител на орден “Стара планина”, а през 2010 г. е удостоен за цялостно творчество със званието академик на Международната академия за култура и изкуство в Москва, Русия.

 

На 19 юни 2018 г. в Алеята на писателите ще бъдат поставени още 4 паметника на български писатели. Те са специален дар от българската пенсионерка, бившата учителка Йорданка Савова, пожелала да изрази признателността и благодарността си към творците и към Двора на кирилицата, който ще увековечи делото и значението им:

Паисий Хилендарски

1722 – 1773

“История славянобългарска” е първият писмен труд За българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития“. Нейният автор – хилендарският монах Пайсий, признава, че не е учил “ни граматика, ни политика”, но воден от голямата си любов към своя народ, той събира от различни източници сведения за миналото му и ги подрежда в “тая малка книжица” с посвещението: “Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език”. Паисий показва кои владетели са очертали славния път на България през вековете, кои са нейните духовни учители и кои са светците, отстоявали мъченически християнската вяра. Със своите просветителски идеи “История”-та се определя като начало на Българското възраждане, защото пробужда народното съзнание в годините на робство и посява у него стремежа към свобода.

* Автор на Паисиевия паметник е световноизвестният български скулптор и член-кореспондент на Българската академия на науките – Вежди Рашидов. Той е автор на над 40 изложби в страната и чужбина, носител на орден “Стара планина”, а през 2010 г. е удостоен за цялостно творчество със званието академик на Международната академия за култура и изкуство в Москва, Русия.

 

Христо Смирненски

17 септември 1898 – 18 юни 1923

“Слънчевото дете на революцията”, “поетът на червените вълни” – така се определя появата на Христо Смирненски в литературата ни през драматичните за България години след войните в началото на ХХ век. Най-младият от семейството Измирлиеви, напуснали родния Кукуш след опожаряването му по време на Междусъюзническата война, започва да пише и издава първите си сатирични творби още 16-годишен. В тях той изобличава социалните несправедливости със запомнящи се образи в стихове. Но истински вълнуващите картини на човешката обреченост в “шумния разблуден град” се появяват в цикъла “Децата на града”, а по-късно и в “Зимни вечери”. Трагизмът на настоящето обаче не срива духа на Смирненски, а изгражда вярата му в идването на “новата зора”, на времето, в което ще царува “вечна обич, вечна правда на света”. Стихосбирката му “Да бъде ден!” изказва романтичната представа за революционното преобразуване на тъмнината на страха и смъртта в светлината на живота, който тълпите ще извоюват за себе си. А “Приказка за стълбата“, която поетът пише малко преди “жълтата гостенка” (туберкулозата)  да отнеме неговия 24-годишен живот, и днес е урок по политическа и социална нравственост за всички, които забравят истинските човешки ценности, докато се изкачват към своите управленски постове.

 

* Бюстът на Смирненски е дело на скулптора Красимир Ангелов. Той е автор на барелеф на Левски пред сградата на българското посолство в Париж, на бюст-паметник на Апостола в Силистра, на паметник на Свободата в Ботевград и др. скулптурни композиции в цялата страна. На 11 май 2017 г. в столичното частно училище “Цар Симеон Велики” е открита внушителна скулптура на българския владетел, за чието изпълнение Ангелов е използвал личния оловен печат на Симеон, на който пише: “Василевс на ромеите”.

 

Гео Милев

15 януари 1895 – 15 май 1925

Ще възкресим ний човека свободен в света” – тези думи от поемата “Септември” на Гео Милев могат да бъдат мото на цялото му творчество. Изказани една година след кървавия погром на Септемврийското въстание, те изразяват съкровения идеал на поета, гражданина, публициста, издателя, преводача на руски и европейски автори: “Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.” В своя кратък 30-годишен живот самият Гео Милев се проявява като невероятен човек и творец. Той опознава страшното лице на войната, която му отнема окото, но се докосва и до културата на държавата завоевател – Германия, където се лекува и получава много повече, отколкото е загубил. След завръщането си в България (1919) работи активно, за да приложи наученото в трудните условия на следвоенните политически режими. Създава модерна критика, модерна литература (“Ад”, “Жестокият пръстен”), която разтърсва, разглобява действителността, показва грубостта ѝ, за да предизвика реакция и отговори на най-болезнените въпроси – за смисъла на Отечеството, за превръщането на “вековната злоба на роба” в “пурпурен гняв величав”, който ще отвори новия път на човека: “един безконечен възход –нагоре! нагоре!”. Властта унищожава поета, но не и убедеността му, че един ден “Земята ще бъде рай! Ще бъде!”.

 

* Автор на бюст-паметника на Гео Милев е плевенският художник Константин Симеонов – Костика. Със своята съпруга – скулпторката Убавка Тончев, живее от 40 г. в Долни Дъбник, далеч от суетата на пренаселените пространства. Работи в областта на монументалната скулптура, малката пластика в камък и бронз. През 2016 г. става носител на наградата “Св. Пимен Зограф”. През 2017 г. за Коледа в центъра на Плевен Константин Симеонов издига двуметровия паметник на любимия на всички българи плевенчанин – певеца Емил Димитров.

 

Никола Йонков Вапцаров

7 декември 1909 – 23 юли 1942

Авторът на стиховете “Мъже и жени, народ, ни крачка назад! Ще строим завод за живота!” е закърмен с красотата и силата на Пирин планина. Морето на Варна, където учи за корабен механик, го изкушава с мечтата по далечни хоризонти, а работата във фабриката в Кочериново му разкрива песента на машините. Баща му – войводата Йонко Вапцаров, и майка му Елена предопределят двата основни пътя на съдбата му – борбата за по-добър живот на обикновените хора “от фабрики и канцеларии” и литературата. В дома им отсядат Пейо Яворов и Елисавета Багряна, цар Фердинанд и Борис III, членове на ВМРО и различни интелектуалци. В поезията на Вапцаров говори гражданинът на света, който познава историята, живее с трудностите на настоящето, но знае, че “Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден!”. Стихосбирката му “Моторни песни” изказва грубата реалност в поезия за човека, превърнал вярата си в хляб за децата на утрешния ден.

 

* Бюстът на Вапцаров е дело на художника Владимир Киров, специализиран в живопистта и миниатюрата, носител на международни награди от Англия, Канада, Франция, както и на Голямата награда на Международното Биенале за миниатюрни изкуства – Русе, 2011. Живее и работи в гр. Троян.

–––––––––––––––––––

На 6 март 2018 г. в Алеята на писателите в Двора на кирилицата бяха открити паметниците на трима от най-значимите руски писатели и поети, както и на създателя на осетинската литература.

РУСКИ

Александър Сергеевич Пушкин

26 май (6 юни) 1799 – 29 януари (10 февруари) 1837

Пушкин е “нашето всичко“, “слънцето на руската поезия” – така най-кратко руските хора определят какво е за тях Александър Сергеевич. За своите 37 земни години той създава внушително по обем творчество, което се превръща в световен образец за литература и дарява безсмъртието на своя автор. Пушкин е създателят на руския художествен език, който може да се чете и разбира от всички. Наричат  го “енциклопедист на руския живот“. Неговата поезия (“Я помню чудное мгновение…”), поемите му (“Цигани”, “Руслан и Людмила”), романът в стихове “Евгений Онегин”, повестите (“Добровски”, “Капитанската дъщеря”), драмите му (“Борис Годунов”)  са исторически и духовен портрет на Русия и руския човек в неспокойните десетилетия от началото на 19 век.

Пушкин е богата личност с противоречив характер. Образовен, несъгласен със социалната несправедливост (заради което няколко пъти е в заточение), ценител на женската красота, обичащ хазарта и свободата, той твори навсякъде и по всяко време – още на гимназиалната скамейка в Царско село (днес гр. Пушкин), в майчиното си имение Михайловское, в Одеса, в императорския двор…Благородното му потекло, смесено с африканската кръв на прадядо му – Абрам Ханибал, го прави човек на честта, което довежда до ранната му смърт в дуела с обожателя на жена му.

Българската следа в творчеството на Пушкин са стихотворението и поветта “Кърджалия“, посветени на живота на бесарабските българи в Молдова и най-вече – на легендарния Стоян Индже войвода, за когото поетът казва: “кърджалия на турски означава рицар, смелчаг”. Сред множеството паметници на поета в Русия и по света своето достойно място вече ще има и бюстът му в Алеята на писателите в Двора на кирилицата.

*Изработката на бюст-паметника е на Степан Сагайко – заслужил художник на Русия, президент на Международната обществена организация на художниците (МООХ) “Златният квадрат”, професор в Строгановския университет. Повече за него:

 https://sites.google.com/site/artists111/stepan

 

Фьодор Михайлович Достоевски

30 октомври (11 ноември) 1821 – 28 януари (9 февруари) 1881

Писателят, от когото са се учили много Нобелови лауреати за литература, не получава своето заслужено призвание приживе. Роден в многодетното семейство на хирург и предци свещеници, малкият Фьодор израства в бедна среда, но с прекрасно възпитание и богата култура. Майка му го учи да чете с историите от Стария и Новия завет, баща му учи синовете си на латински. По-късно голямо впечатление у юношата оставя библейската книга за Йов, драмата “Разбойници” на Шилер, харесват му рисуването и архитектурата. Младият човек желае да се занимава с литература, но баща му смята, че инженерното училище ще му даде по-голяма сигурност. През цялото си свободно време обаче Достоевски продължава да чете руски и световни автори, знае наизуст почти целия Пушкин.

Достоевски има силно чувство за справедливост, критикува корупцията, защитава бедните. Това прави животът му труден (4 години прекарва в заточение в Сибир заради демократичните си възгледи), но и го свързва с известни личности от областта на изкуството и културата. Първата му публикация е преводът на “Йожени Гранде” от Балзак, а първия му роман – “Бедни хора” (1845) Некрасов представя на известния критик Белински като творба на “новия Гогол”.  Въпреки епилепсията, отключена след смъртта на баща му, и множеството житейски сривове, Достоевски създава 11 романа, 3 новели и 17 разказа, които посмъртно му създават името на един от най-умелите психолози в световната литература. Неговите “Идиот”, “Престъпление и наказание”, “Братя Карамазови” са вписани в 100-те най-добри книги на всички времена.

*Бюстът е изработен от Григорий Потоцки – световноизветния руски скулптор, основател и президент на Межународната Академия на Добротата и създател на паметниците на ген. Гурко в София и с. Гурково, за които получава отличието “Золотая муза”. Над 130 произведения са посланици на неговата философия на Доброто в 40 държави по света. Повече за него:

 http://persona.kurganobl.ru/kultura-i-iskusstvo/pototskij-grigorij-viktorovich

 

Сергей Александрович Есенин

21 септември (3 октомври) 1895 – 29 декември 1925

“На грубите се дава радостта. На нежните се дава тъгата” – заявява мъдрецът в тялото на вечно търсещото любов момче – Сергей Есенин. В краткия си 30-годишен живот поетът на нежната тъга създава 6-томно наследство, което остава като една от емблемите на руската душа в световната литература. Пътят на селянчето с ангелски сини очи и руси коси от Константиново до столичните културни кръгове е стремителен, противоречив и пълен с неотговорени въпроси. Ранните му стихове са излъчват простотата и очарованието на селската природа и обикновените хора. В големия град се проявява бунтарят, провокативният, несъгласният със социалните и духовните ограничения на времето. Напуска църковно-учителската школа и Народния университет, но се самообразова и постига завидна ерудиция и проницателност.

Музите на поета са едни от най-красивите и интелигентни жени на московския елит и макар да не му донасят щастие, стават вдъхновение на незабравими стихове. Поемите му “Черният човек”, “Балада за двайсет и шестте”, “Анна Снегина”, “Песен за великия поход”,  сборниците “Отиващата си Русия” и “Рус Съветска” показват многото лица на руската страна – “замислена и нежна”, “смирена и непокорна”, “бедна и весела”, което е и признанието в любов на поета към родината. Но Есенин не издържа на начина, по който се отнасят с нея (и с него) съвременниците му и си тръгва от живота, за да остане в безсмъртието.

 

*Бюстът е изработен от член-кореспондентa на Руската художествена академия – заслужилия художник на Руската федерация Сергей Мильченко, лауреат на множество държавни и международни конкурси за монументално изкуство, отличен с медали и дипломи на Академията за приноси в развитието на културата и изкуството. Повече за него и една от последните му излoжби:

https://kudago.com/msk/event/vystavka-metaforicheskij-realizm-sergeya-milchenko/

 

ОСЕТИНСКИ

Коста Леванович Хетагуров

15 октомври 1859 – 1 април 1906

Основоположникът на осетинската литература има трудна съдба. Роден е в с. Нар, Северна Осетия, в семейството на офицер от руската армия. Майка му умира, когато е само на 2 м. – това е неговата най-голяма болка и една от темите, за която пише през целия си живот. Завършва прогимназия във Владикавказ, след което се преселва в Кубанска област, където основава селото Георгиевско-Осетинское (днес то носи името на поета). До 1881 г. учи в Ставрополската гимназия и през август същата година е приет с една от двете стипендии в Петербургския университет по изобразителни изкуства. Две години по-късно стипендията е спряна и през 1885 г. младият творец се завръща в родната Осетия, където прекарва най-тежките си години. Заболява от туберкулоза, но не не престава да се занимава с литература, публицистика, рисуване.

Хетагуров пише поезия на руски от ученик. Когато се завръща в Осетия, там все още няма литературни издания. Но поетът започва да създава творби на родния си език и  през 1889 г. излиза поемата “Фатима”, а по-късно – “Пред съда”, “Плачещи скали” и етнографският очерк “Дама”. В тях Хетагуров говори за трудния живот на осетинците и изказва свободолюбивите си идеи. С книгата си “Моят подарък за осетинските деца” той поставя началото и на осетинската детска литература. Завършва живота си във Владикавказ – болен, самотен, но с отворено за хората и изкуството благородно сърце.

 

*Бюстът е дело на талантливия осетински скулптор, член на Съюза на художниците, Ибрагим Хаев. Той е наследник на своя баща – Владимир Хаев, но вече се ползва с името на твореца, който изразява душата на Осетия. Неговите творби на открито – “Магаренце с кученце”, “Момче с фотоапарат”, както и фигурите на двамата мъже, които играят табла на пейка в центъра на Владикавказ (“Нардисты”), вече са се превърнали в емблеми на осетинската столица с духа на човечност и природната простота, която излъчват.

Повече за него:

http://osetia.kvaisa.ru/1-rubriki/05-gorizonty-tvorchestva/ibragim-xaev-rabotaet-nad-novoj-skulpturoj-dlya-ulic-vladikavkaza/

 

Още творци, чиито паметници се подготвят, за да станат част от Алеята на писателите:

ИНГУШСКИ

Идрис Муртузович Базоркин

29 (15) юни 1910 – 31 май 1993

Ингушският писател, поет, драматург е внук на един от първите генерали-ингуши в царската армия. Неговите шестима синове получават много добро образование и дават началото на ингушската интелигенция. Бащата на Идрис е третият от тях и в годините на Гражданската война емигрира в Персия. Бъдещият писател израства под грижите на майка си – дъщеря на швейцарски инженер, която разкрива пред сина си богатството на руската и европейската култура и литература. Още като ученик в Ингушския педагогически техникум Идрис пише първите си стихове, а след завършването му постъпва в литературния факултет на Северо-Кавказкия педагогически институт във Владикавказ (1930). По това време пише разкази, поезия и статии, участва в издаването на учебник по ингушски език за 1 клас на селските училища. През 1937 г. излиза първата в ингушската литература многоактна пиеса – “На разсъмване”, представяща борбата с белогвардейците през 1919 г. в Кавказ. Но книгата на живота му е историческият роман “От тъмата на вековете” (1968), наричан “енциклопедия за живота на ингушския народ“. Самият автор определя нейното значение като книга за “формирането на личността, за борбата на характери в условията на значителни исторически събития”.

* Бюст-паметникът на Идрис Базоркин е дело на младия талантлив скулптор Ибрагим Полонкоев – единственият ингуш с академично образование в областта на пластичните изкуства, най-малкият от синовете на известния самоук художник Мурат Полонкоев.

http://museumizori.ru/hudozhniki-ingushetii/hudozhniki/polonkoev-ibragim-muratovich.html

 

ЧУВАШКИ

Николай Филипович Ильбеков

(Ильбек Микулай)

19 май 1915 – 12 април 1981

Името на Николай Ильбеков се свързва с най-големите постижения на художествената литература и обществения живот на Чувашия. Освен писател, той е участник и репортер във Великата отечествена война, за което е награден с орден “Червена звезда” и много медали, един от които е “За освобождението на България“. Учител, преводач, създател на книги за деца, Ильбеков няколко пъти е избиран за депутат в Чебоксарския градски Съвет на трудещите се, той е и първият, получил званието “заслужил писател на Чувашката АССР”. Написал е повече от 20 книги – романи, разкази и повести. Най-известната му творба, преведена и български език, е романът “Черен хляб” (“Хура çăкăр”), в която са описани дореволюционните събития от 1905-1907 г. и всичко от бита, културата, празниците и обичаите на чувашите и татарите. Вълнуваща е и историята в “Часовник” (“Тимěр”) за съселянина на писателя – поета Владимир Бараев, загинал на фронта. За Ильбеков докторът на филологическите науки Е. В. Владимиров споделя: “Той вървеше с разтворена душа, с него ти се искаше да говориш за всичко открито, без премълчаване…”.

* Паметникът на Николай Ильбеков е създаден от скулптора, писателя, Чувашкия академик и академик на Межународната Академия по Българознание Иновации и Култура (МАБИК) – Николай Кондрашкин. Той нарича себе си “волжки българин” и посвещава живота и творчеството си на изучаването на историята и културата на чувашкия народ. В книгата си “Българиада” (“Болгариада”) Кондрашкин разказва за връзките на чувашките писатели и учени с техните български събратя, доказващи непрекъсващите във времето отношения между Волжска и Балканска България. Като скулптор той създава образите на Пушкин, Емельян Пугачов, Котраг, Чапаев и много други забележителни исторически личности. Носител е на множество национални и международни награди.

http://gafuri.ucoz.ru/news/pozdravljaem_izvestnogo_chuvashskogo_skulptora_nikolaja_kondrashkina_s_jubileem/2014-03-13-389

http://www.pamettanabulgarite.com/profiles/blogs/4155162:BlogPost:402888

 

СРЪБСКИ

Вук Караджич – Вук Стефановић Караџић

26 октомври 1787 – 26 януари 1864

Всяка година през първата седмица на ноември в училищата и детските градини на Сърбия се чества седмицата на Вук Караджич – децата пеят, рисуват, рецитират, изучават делото му, четат приказките, които е събирал за тях. Така от най-ранна възраст сърбите разбират значението, което има великият радетел на езика и културата им. Родителите дали на сина си името Вук (Вълк), защото предишните им деца умирали и така искали да защитят малкото момче от лоши сили и болести.  Магията е подействала и Вук Караджич става най-значимата личност на 19 век, определила развитието на сръбската духовност. Той се ограмотява сам, по-късно учи във Виена, защитава докторат и посвещава голяма част от живота си на изследването и разпространяването на сръбския фолклор – издава 6000 страници с произведения на народното творчество. Занимава се и с литературна критика, като дава насоки за развитието на художествената литература. Но най-голям е приносът му за утвърждаване на разбираемия говорим език като книжовен с въвеждането на така наречената “вуковица” или сръбска кирилица. Караджич оказва влияние и на Българското възраждане – той пръв публикува цикъл с български народни песни и показва на света граматическите особености на българския език с изследването си “Додатък към Санкпетербургските сравнителни речници на всички езици и наречия с особен поглед към българския език” (1822).

 

* Автор на бюст-паметника на Вук Караджич е сръбската скулпторка Убавка Тончев, която е завършила НХА в София и вече 40 г. живее и твори в семейната къща в Долни Дъбник заедно със съпруга си – Константин Симеонов Костика. Нейни творби са изложени във всички големи български галерии, ценители от Италия, Гърция, Белгия, Сърбия, Германия, Норвегия също притежават произведения, създадени от Убавка. Участва с много колективни и самостоятелни изложби на международни културни форуми.

 http://bg.gallery-city.com/ubavka-tonchev/

 

Бранислав Нушич – Бранислав Нушић

8 октомври 1864 – 19 януари 1938

“Първото си стихотворение написах още много млад, когато повтарях първи клас” – признава разказвачът от “Автобиография” на Бранислав Нушич. Завладяващото чувство за хумор е най-отличителното качество в творчеството на големия сръбски комедиограф. Роден като Алкивиад ал Нуша във влашко семейство в Битоля, на 18 години писателят приема своя сръбски псевдоним и остава с него в историята на литературата като майстор изобличител на социалните недостатъци със силата на смеха. Комедиите “Народен представител”, “Госпожа министершата” и др. разкриват манипулациите, с които се стремят към властта тези, които не я заслужават. Но Нушич пише и за страданията, които причиняват политическите амбиции. Като участник във военните събития през 1885 г. той пише творбите „Записки на един ефрейтор от Сръбско-българската война” и „Два раба”, в които споделя болките си от изправянето един срещу друг на двата славянски народа. След войната работи като дипломат в Македония и Косово, признат е за основател на модерната сръбска реторика. Отдал голяма част от живота си на театъра, Нушич е избран и за академик от Сръбската академия на науките (1933).

 

* Бюст-паметникът на Бранислав Нушич е изпълнение на младата сръбска скулпторка Катарина Трипкович. Тя е автор на паметника на Последния народен герой на Югославия – Милан Тепич, открит през септември 2017 г. в Белград, както и на мемориала на Милица Ракич – символ на децата жертви на войната 1999 г., в парка Ташмайдан. В края на януари 2018 г. в седалището на ООН в Ню Йорк е открита изложбата на Катарина “Ясеновац – право на незабрава”.

http://rtv.rs/sr_ci/zivot/kultura/vajarka-katarina-tripkovic-krajem-meseca-na-izlozbi-u-un_885424.html

 

Иво Андрич – Иво Андрић

10 октомври 1892 – 13 март 1975

“Животът ни връща само това, което даваме на другите.” – това е мъдростта, която ни завещава първият Нобелов лауреат за литература (1961) от общността на южните славяни, пишещи на кирилица. Иво Андрич дарява цялата награда на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина, подпомага с лични средства и много други хуманитарни мисии. Животът на големия сръбски и световен писател е дълъг и богат на творчески и обществени събития. Започва да пише поезия още като гимназист (1911), участва в движението “Млада Босна” и се бори за освобождаването на южните славяни от зависимостта на Австро-Унгарската империя. По време на Първата световна война е политически затворник, а след нея започва дипломатическата му кариера във Ватикана,  Букурещ, Марсилия, Мадрид, Женева и Берлин. Защитава дисертация на историческа тема (1924), по-късно става член на Сръбската академия на науките и изкуствата.

Творчеството на Андрич е събрано в 10 тома, като най-известните и превеждани негови творби са “Мостът на Дрина”, “Травнишка хроника”, “Госпожицата”. Нобеловата награда му е присъдена за книгата “За епическата сила”, с която е “оформил мотивите и съдбите от историята на своята страна“. Писателят е наричан създател на митове и мъдър хроникьор на балканския “караказан”. В негова чест Емир Костурица изгражда във Вишеград квартал, който нарича Андричград – в него се намира и Институтът “Иво Андрич”.

 

* Паметникът на Иво Андрич е дело на съвременния сръбски скулптор Зоран Кузманович – Кузма. Творчество му е отличавано в много изложби и биеналета на приложните изкуства. Негови скулптури са част от оформлението пред Народното събрание в Белград, в сградата на Окръжния съд в родния му град Смедерево, а в Историческия музей в сръбската столица е изложен “Човекът в края на второто хилядолетие”.

http://www.zorankuzman.com/