БЪЛГАРСКИ

Пейо К. Яворов

01 януари 1878 – 17 октомври 1914

На 1.11. 2017 –  Деня на народните будители – се поставя началото на Алеята на писателите с откриването на бюста на българския и световно значимия поет  – Пейо Яворов. Творчеството на знаменития войвода има общочовешко значение с борбата за Македоно-Одринското освобождаване, с вълненията му от “вечните въпроси, които  никой век не разреши” и в същото време поетът е един от най-добрите и любимите на читателите познавачи на българската душа. Неговите произведения “Градушка”, “Заточеници”, “Арменци”, “Родина”, “Две хубави очи” и много други формират културния  облик на България в световната литературна класика.

* Бюстът на Яворов е дело на пловдивския художник Аршак Тжикян. Паметникът е открит от директора на къщата-музей в родния град на поета – Чирпан, писателя Тодор Иванов. Той полага в основите на пиедестала пръст и букет есенни хризантеми от двора на Яворовия дом. На паметната плоча с името на поета са написани думите на генерал Карекин (Гарегин) Нъждех, командир на арменски доброволчески отряд от Македоно-Одринското опълчение и национален герой на Армения и балканските народи: “За този, който пи и от чашата на арменското страдание”.

 

Иван Вазов

09 юли 1850 – 22 септември 1921

На 25 ноември 2017 г., в деня, в който се почита паметта на св. Климент Охридски, Алеята на писателите продължава Патриархът на българската литература – Иван Вазов. Патриарх означава баща, духовен водач на общността. Живял от двете страни на границата между робството и свободата, Вазов създава половинвековно творчество, посветено на България, на българската история и култура във времена на труден преход от подчинение към независимост. Авторът на стихотворенията “Аз съм българсче”, “Родната реч, “Паисий”, на одата “Левски”, на първия роман в нашата литература – “Под игото”, признат в анкетата “Голямото четене” за най-любимата книга на България, създава и произведения, които изразяват отношението му към европейската култура (цикълът сонети “Италия”). Развълнуван от разказа на една жена за освобождаването на Охрид от българската армия по време на Сръбско-българската война (1885), точно на 25 ноември народният поет написва стихотворение за възхвала на Св Клемент, когото охридският народ нарича “златния”, защото е вярвал, че именно светецът е довел спасителите на града.

* Автор на паметника на Вазов е скулпторът Борис Борисов. През последните години той е изваял паметниците на Калоян във Варна, на Иван Хаджийски в Троян, на братята Евлоги и Христо Георгиеви в Карлово, на Алеко Константинов в центъра на София (заедно с арх. Пламен Цанев). При откриването на Вазовата скулптура беше донесена шепа земя от къщата на писателя в Сопот.

https://www.dnesbg.com/zdrave/skulptorat-boris-borisov-vae-pametnitsi-na-belezhiti-litchnosti.html

 

Христо Ботев

06 януари 1848 – 01 юни 1876

На 1 март 2018, във връзка с предстоящото честване на 140 години от Освобождението на България и навършилите се  170 години от рождението на поета на българската Свобода, своето място в Алеята на писателите заема и Христо Ботев. Директорът на Националния музей на поета революционер в Калофер – Ася Николова, откри паметника с развълнувано слово, а ученици от калоферското СУ “Христо Ботев” изпълниха стихотворението на своя патрон “Моята молитва”.

Ако за българите Васил Левски е идеологът на “чистата и свята република” в освободителните движения през втората половина на 19-ти век, то Христо Ботев е революционерът, изразил с живота си и прославил в стиховете си борбата за нея. Роден в деня на Христовото раждане и възприел името на християнския Спасител, Ботев носи и кръста да живее и  да умре “за правда и за свобода”. Той знае, че “пътят е страшен, но славен: аз може млад да загина”, но също така е убеден, че:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
(„Хаджи Димитър“)

*Бюстът на Ботев е изпълнение на забележителния български скулптор, илюстратор и сценограф – Георги Чапкънов – Чапа. Негови произведения са изложени в Националната художествена галерия, Ермитажа и други руски галерии, както и в сградата на Международния олимпийски комитет в Лозана. Съавтор е на българския герб, негова е и статуята на София в столицата. Като майстор на малката пластика изработва и образи на юбилейни монети, сред които тези с лика на цар Борис Покръстител и сребърната десетолевка послучай 100-годишнината от Освобождението на България 1978 г. Носител е на международни награди в Япония, Ню Делхи, Италия (за портрета на Федерико Фелини). За заслугите му в областта на изкуството и културата е удостоен с орден “Св. св. Кирил и Методий”.

https://www.tretavazrast.com/articles/георги-чапкънов–чапа-за-три-часа-прави-скулптурен-портрет

 

На 11 май 2018 г., в Деня на св. св. Кирил и Методий и 121 години след убийството на Алеко Константинов беше открит бюст-паметника на Щастливеца от Контраадмирал Митко Петев – командир на военноморските сили на България, и директорът на Къща-музей „Алеко Константинов“ гр. Свищов –Ивелина Иванова:

Алеко Иваницов Константинов

1 януари 1863 – 11 май 1897

Българският радетел за “Свобода, честност и любов“, нарекал сам себе си Щастливец, е една от най-интересните личности в нашата литературна и обществена история. Писател, фейлетонист, пътешественик, учен с дисертация по право, демократ Алеко Константинов е активен участник в живота на новоосвободена България и създател на герои, представящи човешките типове  от първите десетилетия на утвърждаващата се държавност. Помощник-регистраторът, амнистираният затворник (“Разни хора, разни идеали”), сополивото дете Ристу, превърнало се в Христофор Белокровский (“Пази, боже, сляпо да прогледа”), и разбира се най-популярният от всичките му пресонажи – бай Ганьо, показват смешните и тъжни страни на прехода от робската ограниченост към мисленето на свободния човек. Неговият пътепис “До Чикаго и назад” (1893) е първото произведение в литературата ни, проследяващо пътя на българина към Новия свят, който става повод да се видят и оценят по нов начин достойнствата на родния.

* Създател на паметника е световноизвестният български скулптор и член-кореспондент на Българската академия на науките – Вежди Рашидов. Той е автор на над 40 изложби в страната и чужбина, носител на орден “Стара планина”, а през 2010 г. е удостоен за цялостно творчество със званието академик на Международната академия за култура и изкуство в Москва, Русия.

http://sanstefanoplaza.com/izlozhbi/kolektziya-na-vezhdi-rashidov

 

На 19 юни 2018 г., денят на св. Паисий Хилендарски,  в Алеята на писателите бяха поставени още 4 паметника на български писатели – Паисий, Христо Смирненски, Гео Милев и Никола Вапцаров. Те са специален дар от българската пенсионерка, бившата учителка Йорданка Савова, пожелала да изрази признателността и благодарността си към творците и към Двора на кирилицата, който ще увековечи делото и значението им. На събитието присъстваха и четиримата автори на бюстовете. Госпожа Савова и Карен Алексанян получиха сребърни почетни плакети от Парламента на РБ, връчени от председателя на Комисията по култура в 44-то Народно събрание Вежди Рашидов, който е и създател на паметника на Пайсий. Като продължение на вече установената традиция в основата на постаментите беше положена пръст от родните места на писателите.

Паисий Хилендарски

1722 – 1773

“История славянобългарска” е първият писмен труд За българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития“. Нейният автор – хилендарският монах Пайсий, признава, че не е учил “ни граматика, ни политика”, но воден от голямата си любов към своя народ, той събира от различни източници сведения за миналото му и ги подрежда в “тая малка книжица” с посвещението: “Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език”. Паисий показва кои владетели са очертали славния път на България през вековете, кои са нейните духовни учители и кои са светците, отстоявали мъченически християнската вяра. Със своите просветителски идеи “История”-та се определя като начало на Българското възраждане, защото пробужда народното съзнание в годините на робство и посява у него стремежа към свобода.

* Автор на Паисиевия паметник е световноизвестният български скулптор и член-кореспондент на Българската академия на науките – Вежди Рашидов. Той е автор на над 40 изложби в страната и чужбина, носител на орден “Стара планина”, а през 2010 г. е удостоен за цялостно творчество със званието академик на Международната академия за култура и изкуство в Москва, Русия.

 

Христо Смирненски

17 септември 1898 – 18 юни 1923

“Слънчевото дете на революцията”, “поетът на червените вълни” – така се определя появата на Христо Смирненски в литературата ни през драматичните за България години след войните в началото на ХХ век. Най-младият от семейството Измирлиеви, напуснали родния Кукуш след опожаряването му по време на Междусъюзническата война, започва да пише и издава първите си сатирични творби още 16-годишен. В тях той изобличава социалните несправедливости със запомнящи се образи в стихове. Но истински вълнуващите картини на човешката обреченост в “шумния разблуден град” се появяват в цикъла “Децата на града”, а по-късно и в “Зимни вечери”. Трагизмът на настоящето обаче не срива духа на Смирненски, а изгражда вярата му в идването на “новата зора”, на времето, в което ще царува “вечна обич, вечна правда на света”. Стихосбирката му “Да бъде ден!” изказва романтичната представа за революционното преобразуване на тъмнината на страха и смъртта в светлината на живота, който тълпите ще извоюват за себе си. А “Приказка за стълбата“, която поетът пише малко преди “жълтата гостенка” (туберкулозата)  да отнеме неговия 24-годишен живот, и днес е урок по политическа и социална нравственост за всички, които забравят истинските човешки ценности, докато се изкачват към своите управленски постове.

* Бюстът на Смирненски е дело на скулптора Красимир Ангелов. Той е автор на барелеф на Левски пред сградата на българското посолство в Париж, на бюст-паметник на Апостола в Силистра, на паметник на Свободата в Ботевград и др. скулптурни композиции в цялата страна. На 11 май 2017 г. в столичното частно училище “Цар Симеон Велики” е открита внушителна скулптура на българския владетел, за чието изпълнение Ангелов е използвал личния оловен печат на Симеон, на който пише: “Василевс на ромеите”.

http://epicenter.bg/article/Malchalivo-vreme-na-lichnosti-i-zalichavane/122065/6/0

Гео Милев

15 януари 1895 – 15 май 1925

Ще възкресим ний човека свободен в света” – тези думи от поемата “Септември” на Гео Милев могат да бъдат мото на цялото му творчество. Изказани една година след кървавия погром на Септемврийското въстание, те изразяват съкровения идеал на поета, гражданина, публициста, издателя, преводача на руски и европейски автори: “Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.” В своя кратък 30-годишен живот самият Гео Милев се проявява като невероятен човек и творец. Той опознава страшното лице на войната, която му отнема окото, но се докосва и до културата на държавата завоевател – Германия, където се лекува и получава много повече, отколкото е загубил. След завръщането си в България (1919) работи активно, за да приложи наученото в трудните условия на следвоенните политически режими. Създава модерна критика, модерна литература (“Ад”, “Жестокият пръстен”), която разтърсва, разглобява действителността, показва грубостта ѝ, за да предизвика реакция и отговори на най-болезнените въпроси – за смисъла на Отечеството, за превръщането на “вековната злоба на роба” в “пурпурен гняв величав”, който ще отвори новия път на човека: “един безконечен възход –нагоре! нагоре!”. Властта унищожава поета, но не и убедеността му, че един ден “Земята ще бъде рай! Ще бъде!”.

* Автор на бюст-паметника на Гео Милев е плевенският художник Константин Симеонов – Костика. Със своята съпруга – скулпторката Убавка Тончев, живее от 40 г. в Долни Дъбник, далеч от суетата на пренаселените пространства. Работи в областта на монументалната скулптура, малката пластика в камък и бронз. През 2016 г. става носител на наградата “Св. Пимен Зограф”. През 2017 г. за Коледа в центъра на Плевен Константин Симеонов издига двуметровия паметник на любимия на всички българи плевенчанин – певеца Емил Димитров.

Костика си отиде на 26.03.2019, но остави завета си “да вървим с усмивка през този тъжен свят”.

http://epicenter.bg/article/Da-varvim-s-usmivka-prez-tozi-tazhen-svyat/72408/6/0

 

Никола Йонков Вапцаров

7 декември 1909 – 23 юли 1942

Авторът на стиховете “Мъже и жени, народ, ни крачка назад! Ще строим завод за живота!” е закърмен с красотата и силата на Пирин планина. Морето на Варна, където учи за корабен механик, го изкушава с мечтата по далечни хоризонти, а работата във фабриката в Кочериново му разкрива песента на машините. Баща му – войводата Йонко Вапцаров, и майка му Елена предопределят двата основни пътя на съдбата му – борбата за по-добър живот на обикновените хора “от фабрики и канцеларии” и литературата. В дома им отсядат Пейо Яворов и Елисавета Багряна, цар Фердинанд и Борис III, членове на ВМРО и различни интелектуалци. В поезията на Вапцаров говори гражданинът на света, който познава историята, живее с трудностите на настоящето, но знае, че “Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден!”. Стихосбирката му “Моторни песни” изказва грубата реалност в поезия за човека, превърнал вярата си в хляб за децата на утрешния ден.

* Бюстът на Вапцаров е дело на художника Владимир Киров, специализиран в живопистта и миниатюрата, носител на международни награди от Англия, Канада, Франция, както и на Голямата награда на Международното Биенале за миниатюрни изкуства – Русе, 2011. Живее и работи в гр. Троян.

http://sofiapress.com/bezspirnoto-tvorchestvo-na-vladimir-kirov/

 

На 27 юли 2018 г., деня на успението на св. Климент Охридски, в който почитаме паметта на светите Седмочисленици, в Алеята на писателите беше положен бюст-паметникът на възрожденския поет и писател – Петко Славейков. Той беше открит от директора на Специализирания музей в гр. Трявна – Юлия Нинова.

Петко Славейков

17 ноември 1827 – 1 юли 1895

Паметникът на възрожденския творец е петият, който пенсионираната учителка Йорданка Славова дарява на Двор на Кирилицата

“Дор на небо ясно слънце, дор на очи свят, живот, ще обичам аз от сърце таз земя и тоз народ.” – с това вричане на отечеството завършва едно от най-популярните български стихотворения – “Татковина“, което и днес се пее като песен. Негов автор е големият възрожденски поет, публицист, фолклорист, учител, преводач, политик – Петко Рачев Славейков. 15-годишен той прочита “История славянобългарска” на Паисий и тази среща с книгата за миналата слава на нашия народ предопределя пътя на младежа като продължител на Паисиевия завет: “Българино, знай своя род и език!”. Синът на Рачо Казанджията избира за фамилно име красивата песен на славея и създава едни от най-мелодичните поетични творби в българската възрожденска поезия. Но често езикът му е остър и критикува обществените и нравствените пороци на съвременниците (“Не пей ми се”). През целия си живот Петко Славейков събира устното богатство на народа ни – песни, пословици, поговорки; издава някои от първите български вестници и списания – “Гайда”, “Македония”, детското списание “Пчелица”, женското “Ружица”, автор е и на първата българска готварска книга. Най-известната му поема “Изворът на Белоногата” е създадена по реален повод и разкрива красотата, силата на българката, на нейната вярност към родината и любимия човек в сблъсъка с чуждата вяра и култура на турския везир.

Обществената дейност на Петко Славейков е многообразна и активна както преди, така и след Освобождението на България от османската зависимост през 1878 г. Учителства, пише учебници, участва в борбата за самостоятелна българска църква, превежда през Стара планина отряда на ген. Скобелев по време на Руско-турската война. В първите години на свободата е един от водачите на Либералната партия, председателства Народното събрание и е министър на просвещението (1880), после и министър на вътрешните работи. Оказва се неудобен за правителството на Стамболов и заминава за Пловдив, където дава своя принос за Съединението на България (1885). Неговото най-значимо творческо продължение е най-малкият му син – създателят на  българската модерна литература Пенчо Славейков.

*Автор на Петко-Славейковия бюст-паметник е доайенът на съвременното монументално изкуство – Величко Минеков (р. 1928). Той се е учил от класиците на скулптурата в България (Андрей Николов, Марко Марков и Любомир Далчев) и Европа (Марсел Жинон,  Хенри Мур, Задкин, Мацини). От 1975 г е професор, два мандата е ректор на Националната художествена академия (1976-1983). Неговите творчески композиции свързват миналото и настоящето в оформлението на ключови български места: пред Централна гара София, фигурата на Владимир Димитров – Майстора пред СБХ, фигурите на лъвовете пред Съдебната палата, Паметникът на Априлското въстание в Панагюрище, Паметникът на Съединението в Пловдив, Паметникът на Аспарух в Добрич, Гранитните композиции от Арката на свободата в Троянския проход и много други. Негови произведения са част от колекциите в Националната  и Софийската художествена галерия, в различни областни галерии, както и в  Русия, Швейцария, САЩ, Унгария, Германия, Австрия, Италия, Иран, Египет и др. Величко Минеков е носител на множество държавни награди и отличия, а през 2006 г. е удостоен с Орден “Стара планина” за цялостния си принос към изкуството.

http://www.ploshtadslaveikov.com/ritorichno-za-velichko-minekov/

 

На 14 септември 2018 г., светлия празник Кръстовден, в Алеята на писателите беше открит бюст-паметник на Николай Хайтов, един от най-обаятелните разказвачи от Родопите – планината, в която на Кръстова гора всяка година хиляди се молят за изцеление. В присъствието на много гости и скулптора, изработил паметника – синът на писателя Александър Хайтов, поетесата Йорданка Кушева преряза церемониалната лента.

Николай Хайтов

15 септември 1919 – 30 юни 2002

Всяка работа е тъй: душица ако ѝ не туриш – не сладѝ! – казва един от героите на писателя, драматурга, сценариста, публициста Николай Хайтов. Неговият живот започва с тежките години след Първата световна война и завършва на границата на новия 21 век – три политически и ценностни системи се сменят през това време, а в творчеството на Хайтов героите са в някакъв свой свят, в който миналото трудно дава път на сегашното. Израснал в полите на Родопите, писателят познава живота на планината, на нейните хора, историята им, в която “дивото”, първичното, свободното често се спъва в консервативните граници на родовото, трудно променящото се. Визитната картичка на Хайтов са неговите “Диви разкази” (1967), по някои от които са създадени филми, получили международно признание – “Козият рог“, “Мъжки времена“, “Дърво без корен” и др. По сценарий на писателя е и любимият на много българи “Капитан Петко войвода” (1981), разказващ живота на защитника на Родопите, бореца за освобождението им от османското владичество. Общият тираж на книгите на Хайтов, преведени на много езици, е над 4 милиона екземпляра. За приноса му към развитието на българската литература и култура през 2000 г. писателят е удостоен с Орден “Стара планина” първа степен.

*Автор на бюст-паметника на Хайтов е неговият син, ученикът на проф. Величко Минеков, нестандартният художник Александър Хайтов. Една от първите му изяви като възпитаник на НХА е “Баща ми. Глава” и още с нея заявява различния си подход към скулптурирането. Днес произведенията му са разпознаваеми с неочакваните си художествени решения – светещите очи на статуята на цар Самуил в София, “пеещото копито” на коня на  Паметника на ген. Колев в Добрич, от което звучи старият български химн “Шуми Марица”, скулптурата на Николай Хайтов в с. Гулянци, която сякаш говори. Негови са и Паметникът на Добри Войников в Шумен, мемориалът на жертвите от атентата на гара Буйново, Паметникът на цар Иван Срацимир във Видин, скулптурната композиция на Хайтов и един от героите му пред входа на Драматичния театър в Смолян.. Произведения на художника има в Националната и Софийската художествена галерия, в художествените галерии на Пловдив, Смолян, Стара Загора, Шумен, в частни колекции в България и чужбина

http://skandalno.net/sinat-na-nikolaj-hajtov-bashta-mi-s-kef-s-150686/

 

На 22 октомври 2018 г. главният уредник на Литературния музей “Йордан Йовков” в Добрич, Кремена Митева, откри бюст-паметниците на разказвача от Добруджа Йордан Йовков и на поетесата, родена преди 130 години, Дора Габе. Гостите от Регионалния исторически музей в Добрич донесоха пръст от земята на писателя.  Бяха получени поздравителни адреси от името на президента Румен Радев, от кмета на Добрич Йордан Йорданов, от председателя на Съюза на българските писатели Боян Ангелов.

Йордан Йовков

9 ноември 1880 – 15 октомври 1937

“С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората“. Това са думи на Сали Яшар, майсторът на “пеещите каруци” от разказа “Песента на колелетата” на писателя, драматурга, преводача Йордан Йовков. Неговото творчество е не само в учебниците, но и в сърцата на българите със задушевните картини от живота на обикновения човек, чиято най-голяма сила е съпричастието към болката и радостта на другите. И защото внушава вярата, че у всеки има добро, стига да успее да го отключи. Военните разкази след участието на Йовков в Балканската и Първата световна война са неговият зов за мир, красота и хармония, които безсмислените битки разрушават. Сборниците “Старопланински легенди“, “Вечери в Антимовския хан“, “Ако можеха да говорят” търсят възможностите за оставяне на следи от човечност в историята и в сегашността. Защото отношенията между хората, които вълнуват писателя, могат да се случат във всяко време и не само в селския бит. Драмите му “Албена” и “Боряна” поставят в центъра на художествения свят жената с нейната противоречива природа, но и с красотата ѝ, която внася живот в живота. Романът “Чифликът край границата” разказва за трудните години на  добруджанския край, преживени и от самия Йовков, когато българските земи, в които е роден, се оказват от другата страна на границата ни. Писателят си отива само на 57 години, но творчеството му оставя онзи “себап” (добро) за хората, за който мечтае и неговият герой Сали Яшар.

*Бюст-паметникът на Йовков е дело на възпитаника на Велико-Търновския университет – Евгений Воденичаров, който от почти четвърт век живее в САЩ и в момента е един от 55-мата скулптори, работещи за Холивуд. Негови скулптури участват в най-касовите продукции на “Дисни” и други холивудски компании. Той е автор на 9-метрова фигура на голямата кинозвезда на ХХ век Марлене Дитрих, негови произведения аранжират пространството в няколко казина в Лас Вегас, както и в парти къщата на боксовата легенда Майк Тайсън. На благотворителен търг по време на последната кандидат-президенстка кампания Евгени се съгласява на 50% отстъпка за своя пластика, ако се изпълни условието му да се снима с богатия купувач. Благотворителната кауза получава сериозни постъпления, след като в медиите се появява обещаната снимка, на която скулпторът е…с кандидата за президент – Доналд Тръмп.

 

Дора Габе (Изидора Пейсах)

28 август 1888 – 16 ноември 1983

„Нашето небе е тъй дълбоко, нашите звезди са тъй големи и земята наша е безкрайна, а се сбира цялата в сърце ми!“ Стихотворението „Обич“ на Дора Габе изказва преклонение пред красотата и богатствата на родината. Творчеството на живялата почти век поетеса, писателка, преводачка излъчва топлотата и нежността на женската природа и в същото време изразява всечовешкия порив към свобода и неприкованост към социалните ограничения. Дъщерята на преселилия се в Добрич руски евреин, публицист и общественик – Петър Габе, получава много високо образование за жена в началото на ХХ век. След изучаването на естествени науки в Софийския университет, Дора завършва френска филология в Женева и Гренобъл. Бракът ѝ с една от най-ерудираните личности на епохата – литературният историк и философ Боян Пенев, отваря пред младата жена вратите към света и неговата култура. Заедно със съпруга си и сама, като преводач, посещава Полша, Германия, Австрия, Веикобритания, Франция, Чехия, където представя българската литература и се запознава по-задълбочено с европейската. От драматичната връзка с влюбения в нея поет Яворов, който насърчава поетичните ѝ опити, се ражда първата ѝ стихосбирка „Теменуги“. По-късно публикува произведенията си в списанията „Мисъл“, „Златорог“, „Женски глас“ и други популярни издания. Започва да се утвърждава и като детски писател. С нейните романи („Мълчаливи герои“, 1931), повести („Ние, малките“, 1946) и стихотворения израстват няколко поколения. В късните си години Дора Габе публикува няколко поетични книги, в които се усеща промяната на събралата житейска мъдрост личност: “Нови стихове”, “Почакай, слънце”, “Невидими очи”, “Сгъстена тишина”, “Глъбини”, “Светът е тайна“. Като културен посредник тя става един от учредителите на Българо-полския комитет (1922), дълги години е председател на българския ПЕН-клуб – член на международната организация на писателите и журналистите, няколко години е съветничка по културните въпроси в българското посолство във Варшава (1947 – 1950). Превела е на български някои от най-значимите полски, чешки, френски, гръцки и руски автори.

*Автор на бюст-паметника на Дора Габе е скулпторката Зоя Лекова. Завършила е НХА в ателието на проф. Крум Дамянов (2000). През 2016 г. защитава докторат за „метала в монументалните слулптури“ на няколко от най-известните български творци. В момента е хоноруван преподавател в Академията, катедра „Метал“. Във ФМИ на Софийския университет има неин бюст-паметник на акад. Кирил Попов. Първата ѝ самостоятелна изложба е в Шумен през 2000 г, последвана от участия в национални и международни изложения. Пре 2005 получава наградата на публиката от II национален симпозиум-конкурс на ледената скулптура в Банско.

https://nha.bg/bg/stranica/zoy-ivanova-lekova-honoruvan-prepodavatel

 

На 20 ноември 2018 г., във връзка с честването на 120-годишнината от рождението на писателя Димитър Талев, в Алеята на писателите беше открит негов бюст-паметник, създаден от проф. Крум Дамянов и дарен от шуменската общественичка Ася Николова.

Димитър Талев

1 септември 1898 – 20 октомври 1966

“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.” Оптимизмът е спасителната увереност, благодарение на която роденият в Прилеп писател, публицист и общественик Димитър Талев успява да преодолее драматичните обрати на съдбата си. Животът му започва във все още поробените български покрайнини, а патриархалната здравина на семейството се разклаща с ранната загуба на бащата, когато момчето е само на 9 г. Следват трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, които накъсват образованието на Димитър, но все пак той успява да завърши гимназия, учи по един семестър медицина и философия в Загреб и Виена и накрая завършва славянска филология в Софийския университет (1925) при професорите Ив. Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. Вече е започнал да пише и публикува първата си книга с разкази за деца – „Сълзите на мама“ (1925). Кратките му увлечения по левите идеи се заменят с убеждението, че „требва да се напише нещо големо за Македония“ и така се появява трилогията „Усилни години“ (1928–1930) за подема и погрома на Илинденско-Преображенското въстание (1903). Интересът на писателя към по-далечната история на родния му край ражда сборника с разкази за Самуил „Великият цар“ (1937). Критичните точки на съвремието обаче вълнуват по-силно Талев и през 1940 г. излиза романът му „На завой“, за който получава висока оценка и литературна награда. Но след промените през 1944 г. романът е конфискуван, а писателят е арестуван и пратен в концлагера в Бобов дол, после и в рудника „Куциян“. Здравето му е разклатено, другите концлагеристи му помагат и след един сърдечен пристъп оцелява само благодарение на намесата им.  По-късно Талев споделя, че това е била неговата Голгота. Освобождават го през 1948 г., но интернират семейството му в Луковит. Там писателят продължава работата си върху романа „Железният светилник“, части от който вече са били издадени във в. „Зора“ през 1944. Той е начало на четирилогия, разказваща борбата на македонския край за освобождение от османското владичество. Публикуван е през 1952 г., в следващите две години излизат „Илинден“ и „Преспанските камбани“. Последната книга – „Гласовете ви чувам“ вижда бял свят малко преди смъртта на писателя през 1966 г. За правдивия и човешки начин, по който са представени събитията и героите в четирилогията, социалистическата власт реабилитира автора, дори го отличава с държавни награди. Но истинската награда за големия романист е признанието на читателите, които и днес продължават да се вълнуват от историята на малкото градче Преспа и неговите будители, пожелали и случили свободата си.

*Бюст-паметникът на Димитър Талев е дело на един от най-признатите у нас и в света монументалисти – академик Крум Дамянов. С негово участие са изградени мемориалните комплекси „Създатели на българската държава“ в Шумен (1981), „Асеневци“ във Велико Търново (1985), паметникът „Камбаните – Знаме на мира“ в София (1979); автор е на „Бранителите“ (Самарското знаме) в Стара Загора, Часовниковата кула в Хасково, паметника на Софроний Врачански във Враца, „Разпятие“ в Кюстендил, „Орфей“ в Кърджали и др. Монументални пластики на Крум Дамянов има в София (Елин Пелин, Георги Аспарухов), Рупите (Кръстът на църквата „Св. Петка“), Германия („Бик“ в Констанц), Белгия. Негови кавалетни творби притежават галерии и частни колекции в България, Австрия, Белгия, Франция, Холандия, Норвегия, САЩ, Южна Корея. Носител е на ордените „Св. св. Кирил и Методий“I степен (2008), „Стара планина“ I степен (2016), удостоен е с държавната награда“Паисий Хилендарски“ (2009). Включен е в изданието „Успели мъже“ на Международния биографичен център в Кембридж, Великобритания (1992), както и в енциклопедията на Американския биографичен институт „Петстотинте най-влиятелни лидери“(1994, 1998, 2003). През 2017 получава и най-високото отличие на Министерството на културата – „Златен век“, за изключителния си принос в развитието на българската култура и националната идентичност.

За последната му изложба: https://clubz.bg/59472-divotiq_na_duha_snimki

 

На 26 март 2019 г. Алеята на писателите се обогати с трима от най-забележителните представители на съвременната българска литература – Йордан Радичков, Любен Дилов, Петя Дубарова. Паметникът на създателя на мистичния реализъм, Радичков, е създаден от неговия приятел, проф. Емил Шопов, който присъства на церемонията заедно със сина и дъщерята на писателя. Бюстът на българския фантаст Любен Дилов, създаден от Димитър Рашков, е първият паметник на писателя и беше открит от неговия син, Любен Дилов, а изящната скулптура на Петя Дубарова, създадена от нейната съгражданка Снежанка Стоянова, беше открита от сестрата на поетесата.

Йордан Радичков

24 октомври 1929 – 21 януари 2004

„Когато човек не разбира от дума, трябва да го удариш по главата, за да разбере!“ Тази практична мъдрост на врабеца разказвач от книгата „Ние, врабчетата“ изказва характерния начин, по който роденият в българския Северозапад самоук писател Йордан Радичков изгражда своите истории – простичко, с проверени примери, с природно чувство за хумор и с много уж обикновени герои, изпадащи в най-невероятни ситуации. Определян като създател на магическия реализъм в литературата ни, Радичков променя представите за „какво и как може да се пише“ и оставя един завладяващ свят със свои граници, език и повтарящи се неповторими присъствия. На всичко отгоре се появява в един от най-идеологизираните моменти – 60-те години на ХХ век, когато социалистическите „идеали“ са превърнати в художествена норма. Но той или се прави, че тя не съществува, или я пародира с приказните си метафори („Привързаният балон“, „Верблюд“ и др.). Дори само от заглавията на книгите му – сборниците с разкази „Шарена черга“ (1964), „Свирепо настроение“ (1965), „Козята брада“ (1967), „Барутен буквар“ (1969), романите „Всички и никой“ (1974) и „Прашка“ – се усеща магията на неговата  художествена действителност, много различна от патетичната литература на „социалистическото строителство“. Драмите му от 70-те години – „Януари“, „Лазарица“, „Суматоха“, „Опит за летене“, продължават стилистиката на прозата в още по-откровени и въздействащи противопоставяния на зависещата от партийните повели сегашност. Всъщност, Радичков няма проблеми с властта. Тя някак оставя алтернативния писател на неговите мистични фантазии и дори го подкрепя, неразбирайки докрай казаното между редовете (само екранизацията на „Привързаният балон“ е потулена и стига до широката публика доста години по-късно). Произведенията му са преведени на 37 езика, два пъти е номиниран за Нобелова награда, носител е на националните литературни награди „Добри Чинтулов“ (1980) и „Петко Славейков“ (1998), присъден му е „Аскеер“ (1996) за развитие на театралното изкуство, през 2000-та година е удостоен с орден „Стара планина“ I степен за цялостен принос в българската култура, а през 2003 получава и Държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“. Умението на Йордан Радичков да разбира, обича и прощава на хората е изказано с усмивка в думите му: “Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.”

*Майсторът, изваял бюста на Йордан Радичков, е неговият голям почитател и приятел – професорът от НХА, избрал да живее в село Мали Дрен, Пернишко, Емил Попов. Той вече е преживявал вълнението от създаването на образа на „бай Йордан“ – признава, че много се е притеснявал как хората ще възприемат неговия скулпторен портрет, който днес се издига до Академията. И други значими българи увековечава скулпторът – пред БНБ се издига внушителната фигура на Атанас Буров, а в градската градина на София се намира паметникът на любимия на цяла България артист Григор Вачков. В парка на Хуго Вутен в Белгия пък се „разхождат“ неговите бронзови бикове. Монументални творби на Емил Попов са и „Предела“, паметникът на Илия Бешков в Плевен, фигурата на Ванга в Рупите, композиция на Националния стадион и др. Произведенията му са част от национални и международни колекции (Италия, Русия, Чехия, Норвегия, Южна Корея), представял е свои самостоятелни изложби в много градове у нас и по света. Най-скъпите на сърцето си творби художникът пази в своята селска къща, където през лятото събира студентите си и продължава да ги учи на изкуство и човечност.

http://въпреки.com/post/проф-емил-попов-по-детски-любопитен-съм-към

http://e-vestnik.bg/17527/prof-emil-popov-izvestniyat-skulptor-ot-neizvestnoto-s-mali-dren/

 

Любен Дилов

22 декември 1927 – 10 юни 2008

„Свободата не се брани с бягство“ се казва в повестта „Педагогическата машина“ (1971) на признатия за баща на българската фантастика писател Любен Дилов. Той е автор на над 40 романа, повести, сборници с разкази, преведени  в 3-милионен тираж на повече от 30 езика, между които – японски и китайски. Началото обаче никак не е лесно. След завръщането на семейството му от Германия, където преживява Втората световна война, бащата на Любен е изпратен в Белене. Въпреки това синът успява да завърши българска филология в Софийския университет и с подкрепата на Ангел Каралийчев издава първия си сборник с разкази (1953) за преживяното в Берлин. По същото време завършва и първия си научно-фантастичен роман – „Атомният човек“, който излиза 3 години по-късно (1956), защото редакторите търсят подобен съветски роман, за да са сигурни, че няма да нарушат с нещо „правилата“ на социалистическата литература. Най-признатата творба на писателя е „Пътят на Икар“(1974). За нея той получава европейската награда за фантастика „Еурокон“ (1976), а няколко години по-рано в Полша е отличен за цялостния си принос към фантастичния жанр. Неговите световнопризнати „колеги“ – Аркадий Стругацки и Станислав Лем го определят като един от 10-те най-добри фантасти на 20-ти век. Привлекателността на неговите истории от бъдещето е в тяхната човешкост и реалистичност – писателят използва фантастичните сюжети, за да представи критичното си мислене си за действителността, в която живее.

Любен Дилов пише и много произведения от други жанрове – повести, документални разкази, приказки. През 1991 г. получава чешкия медал „Карел Чапек“ за културен принос. В своята „Вятърничева автобиография“, излязла на 80-годишния му юбилей, писателят споделя: „Участвах в хиляди безсмислени битки. Като повечето мои съвременници пропилях сили и време в бурни компании, досадни политически бръщолевения и безплодни спорове. Но винаги съм вярвал, че на хората, дори на вятърничавите като мен, е съдено да летят сред звездите. Гответе се за това време.“

*Автор на бюст-паметника на Любен Дилов е международноизвестният български скулптор Димитър Рашков. Роденият в Карлово през 1954 г. творец завършва НХА през 1981 г. в класа на проф. Димитър Даскалов и в същата година е приет за член на СБХ. През 1984-5 г. работи при акад. В. З. Бородай в Киев, Украйна. След завръщането си е директор на художествената галерия в родния си град и главен художник на Община Карлово. Член е и на групата на художниците в Пловдив. Женен с един син.

Има около 50 самостоятелни изложби в различни градове на България, в Прага, Високо място (Чехия), Виена (Австрия), Елтвил на Рейн (Германия), Париж (Франция), Тесалоники (Гърция), участва и в множество общи изложби, биеналета, пленери. Всяка година излага свои творби на Винария, Пловдив. Сред най-известните му произведения са: бюст-паметник на Васил Левски в с. Соколица (1981), монументът „Героичното минало и настояще“ в гр. Карлово (1984), скулптурата „Чичовци“ (по повестта на Ив. Вазов) за литеатурния фестивал в Сопот (1986), статуята на св Георги в БГТУ „ВОЕНТЕХ“ в Санкт Петербург (2009), композицията „Св. Св. Кирил и Методий“– дар за Негово Светейшество Московския и Всеруски патриарх Кирил, илюстрациите на двутомника „Енциклопедия на българската еротика“ (2017) и др.

Носител е на множество награди от различните си участия в художествени форуми, както и за цялостната си творческа дейност. Най-значими от тях са: Първа награда от конкурса за творби, посветени на 150-годишнината от раждането на Васил Левски (1987), награда от конкурс на СБХ – пътуване до Париж (2000), призове за голям и многогодишен принос в изобразителното изкуство, Пловдив (2006), Враца (2006), Бургас (2008), Наградата за скулптура от VIII биенале на малките скулптурни форми (2016) и др.

https://www.vazrazdane-gallery.com/index.php?route=product/author/info&author_id=16

 

Петя Дубарова

25 април 1962 – 4 декември 1979

„Понякога съм бяла и добра. //Как рядко ми се случва да съм бяла!…“ – признава в стихотворението си „Доброта“ едно момиче, останало само на 17 години. Наричат Петя Дубарова „най-големия поетичен талант на съвременната българска литература“. Със своите над 200 стихотворения, импресии, разкази, преводи, написани в ученическите ѝ години, отличничката от езиковата гимназия в Бургас заявява необикновените си творчески възможности, прекършени нелепо тъкмо когато започват да получават признание. Всъщност Петя съчинява стихове, откакто говори. Майка ѝ си мислела, че 2-годишното дете повтаря думите на някакви песнички от яслата, но когато пита  от кого ги е научила, малката отговаря: „Аз“. Мария Дубарова, учителка по литература, е и най-голямата подкрепа на талантливата си дъщеря. Изпраща стиховете на 9-10-годишното момиче в сп. „Септемврийче“, където са първите им публикации. Когато Петя става на 12 години ѝ препоръчват да публикува вече в сп. „Родна реч“ и „Средношколско знаме“, защото творбите ѝ не приличат на написани от дете. Редакторите ровят в книги и списания, за да видят дали не са преписани отнякъде. Дори учителката ѝ не вярва, че тя е автор на текстовете, които чете като свои: „Не може да си толкова талантлива!“.

Двама поети обаче ѝ повярват. Григор Ленков и съгражданинът ѝ – Христо Фотев, разбират, че са свидетели на необикновено явление. Талантът на Петя завладява и други български творци. След смъртта ѝ поетът Веселин Андреев пише „Соната за Петя Дубарова“. Подобно на много други световнозначими поети, които не са били разбрани от времето и средата си, жизнерадостното щуро момиче, влюбено в морето и родния Бургас избира да си отиде от света, признавайки: „Не искам да живея в заслепение…“

Остават стиховете ѝ, много от които се превръщат в песни. Третокласниците изучават „Морето“ на 10-годишната Петя, а 12-класниците – „Посвещение“-то на първата любов. Когато е само на 15, поетесата оставя и своя епиграф със съзнанието, че светът няма да я загуби:

Аз искам, щом издъхна уморена,

то – слънцето – със мен да не изстине,

а светло като мойта кръв червена

да блесне над земи и над градини.

Да литне между хората щастливи,

за себе си и мен да им разказва

и аз ще бъда жива, вечно жива,

защото мойто слънце няма да залязва.

*Бюст-паметникът на Петя Дубарова е създаден от чувствителната женска ръка на художничката Снежанка Стоянова. Тя е завършила  пловдивското художествено училище „Цанко Лавренов“, магистър е по скулптура от НХА в класа на проф. Димитър Бойков.По-късно завършва и „Оперна и балетна сценография“ в Академията, специализира арттерапия в Москва при проф. Владимир Н. Никитин. През 2018 г. защитава в НХА дисертация „Психология на изкуството, художествено образование и общообразователни дисциплини“ с научен р-л проф. Правда Спасова. Работи в областта на скулптурата, инсталацията, живопистта, калиграфията, дизайна на книгата.  Водила е групови сесии по психоанализа и себеразвитие, по арттерапия в Пловдив и в открити мастерски класове в курса на проф. Никитин в Москва, има частна практика като преподавател по рисуване, живопис и скулптура. Интересите ѝ в различните естетически, психологически, социални и образователни направления са проявени в научните ѝ публикации.

От началото на 90-те год. Снежанка Стоянова участва в множество общи изложби, член е на СБХ, носител е на награди от участието си в конкурси, нейни произведения са в частни колекции в България, Германия, Русия, Литва Чехия, Франция и др.

Повече за и от нея:

https://petardanov.com/topic/31856-снежанка-стоянова/

 

На 25 юни 2019 г. беше откриването на паметника на един от най-необикновените български поети – Пенчо Славейков. Директорът на Специализирания музей в Трявна, Юлия Нинова, преряза лентата и посипа пръст от родното място в основата на постамента:

Пенчо Славейков

27 април 1866 – 28 май 1912

Живее всемогъщий Дух и с него аз в изкуството живея…“. Тези думи на оглушалия композитор Бетовен от поемата „Cis moll” важат с пълна сила и за нейния автор – поетът, общественикът, бащата на модернизма в българската литература – Пенчо Славейков. Най-малкият син на възрожденския творец Петко Славейков е първият българин, предложен за Нобелова награда, но смъртта му изпреварва решението на комисията (наградата се дава само на живи творци). Неговите произведения, отправящи философски общочовешки послания, остават неразбрани за много от съвременниците му, но проправят пътя на литературата ни към световнозначимите ценности в изкуството.

Малкият Пенчо е галеното и най-буйно дете на Петко и Ирина Славейкови. По време на Руско-Турската война (1877-78) семейството оцелява по чудо от опожаряването на Стара Загора и се преселва в Пловдив. Там Пенчо е водач на „ученическия смут“ в гимназията, където след уволняване на няколко добри учители, сред които и баща му, са назначени „парфюмирани контета и боси възпитатели“. Пустотата на училищното образование момчето запълва с народната мъдрост на песните, приказките, легендите, които събира заедно с баща си в пътуванията им по различни краища на България.  В един студен януарски ден  на 1884 г. Пенчо излиза да се пързаля с кънките, подарени от брат му, върху леда на река Марица. На свечеряване той присяда уморен да си почине…и заспива. Сутринта го намират вкочанен, никой от лекарите не вярва, че ще оживее. Но силният дух побеждава тялото, то се раздвижва и макар страданието от парализата да го съпровожда до края му, Славейков води пълноценен живот и твори. В Германия, където е изпратен със стипендия да учи, той се среща с философията на Шопенхауер и Ницше, запознава се с изкуството на Хайне и Ибсен и разбира, че страданието е най-добрият път към познанието и себепознанието. Още там започва да пише една съвсем различна поезия, с която променя посоката за развитие на българската литература. Образите на скулптора Микеланджело, композитора Бетовен, поета Шели в поемите от сборника „Епически песни“ (1896) представят силата на творческия гений, който пренася идеите през времето, за да останат във вечността. В България Пенчо Славейков става един от основателите на литературния кръг „Мисъл“ и заедно с критика д-р Кръстев, писателя П. Тодоров и поета Яворов учат още неумелата българска публика на истинско изкуство. Славейков показва каква трябва да бъде литературата ни, като измисля автори, пише „биографиите“, произведенията им и ги обединява в една от най-необикновените български книги – „На Острова на блажените“ (1910). Поемата „Ралица“, поетичният цикъл „Сън за щастие“, признанието към бащата на поета – „Баща ми в мен“ и днес са в учебниците на гимназистите като пример за правото на всеки човек да избира пътя и любовта си.

Обществената дейност на Пенчо Славейков е не по-малко значима от творчетвото му. Макар да е само една година директор на Народния театър (1908-9), той успява да го издигне  на европейско ниво. А като поддиректор и директор на Народната библиотека (1901-1909-11) работи за запазване и разширяване на националния културен фонд. Последните му години са белязани от любовта и сътрудничеството с Мара Белчева – една невероятна жена, внесла живот в трудното ежедневие на Славейков и подпомогнала завършването на „книгата на живота“ му – епическата поема „Кървава песен“. Именно нея преводачът ѝ – шведският писател Алфред Йенсен, предлага за Нобелова награда. Смъртта застига големия поет в Италия и му отнема това признание, но не може да отнеме признанието на времето за силата на духа, съхранен в думите му.

*Автор на бюст-паметника на Пенчо Славейков е професорът от Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ) – Валентин Старчев. Той е един от доайените на българската кавалетна и монументална пластика, чийто творчески път започва още през 60-те години на ХХ век след завършване на Художествената академия „Н. Павлович“ (1959). в класа на проф Марко Марков. Някои от най-известните му монументални творби са: Братските могили на падналите за свободата в Плевен и Стара Загора; паметникът „1300 години България“ пред НДК; паметникът на загиналите български писатели пред СБП – „Раненият Пегас“; бюст-паметникът на Пенчо Славейков в г. Брунате (Италия); бюст-паметникът на капитан Петко войвода на Алеята на гарибалдийците в Рим; бюст-паметникът на Васил Левски в г. Цариброд (Сърбия) и др.  Старчев е един от авторите на монетата „Св. Климент Охридски“, на ордените „Стара планина“ и „13 века България“. Негови произведение се намират в много български галерии, а също и в Германия, Индия, Испания, Франция, Белгия. Носител е на орден „Народна република България“ II степен.

http://avtorbg.com/valentin_starchev_biography.html

 

На 23 септември 2019 г.  в Двора на Кирилицата тържествено бяха открити паметниците на двама велики книжовници и духовници, признати за светци от Православната църква – св. Евтимий Търновски, български патриарх от края на Второто българско царство, и св. Киприан Цамблак Чудотворец, всерусийски митрополит. Проф. Пламен Павлов от Велико-Търновския университет разказа по вълнуващ начин за мъченическата им съдба и преряза лентата на бюста на св. Евтимий. Пметникът на св. Киприан беше открит от генералния консул на Русия във Варна – Владимир Климанов. На събитието присъства и неговият автор – доцентът от Московската художествена академия – Александър Миронов, който има вече един паметник в Алеята на писателите – на творческия тандем И. Илф и Е. Петров.

Св. Евтимий Търновски, патриарх на България

ок. 1325-32 – ок. 1403

…Нека замлъкнат нашите похвали, защото сам Бог го хвали, казвайки: “Добрият пастир и душата си дава за овцете.” – с тези думи завършва похвалното слово за св. Евтимий от Григорий Цамблак и в тях най-кратко и точно се изразява отдадеността на българския патриарх на своя народ и вяра. За живота му разказват най-вече писанията на неговите ученици и последователи. Знае се, че е роден в Търново и произхожда от знатния род Цамблак. Много млад избира пътя на духовника, замонашва се в манастира „Света Богородица Огридития“, след което се премества в Килифаревския манастир – един от центровете на исихазма (духовно движение, изразяващо висока степен на свързване с Бога). Там е наставляван от Теодосий Търновски, става негов последовател, а след смъртта му се заселва в Атон. След несправедлива клевета е заточен на остров Лемнос от византийския император, но по-късно е оневинен и прекарва известно време в Зографския манастир. Смята се, че именно там е започнал да мисли голямата писмена и културна реформа, която осъществява след завръщането си в родния град (1371).  В околностите на Търново Евтимий създава църквата „Св. Троица“, откъдето започва съществуването на Търновската книжовна школа.

Целта на Евтимиевата реформа е да създаде единен български правопис, да поправи грешките на предишните по-неумели книжовници с нови преводи на богослужебната литература, да повдигне стила на изразяване. Така се създава „плетение словес“ – изкуството да се плетат думи, с което са известни писанията на св. Евтимий и неговите ученици. Творчеството му включва жития на български светци, сред които – на св. Йоан Рилски и св. Петка Търновска, няколко послания и службите за царица Теофана и св. Петка.  Като представител на исихазма – висшата вяра, духовникът се бори с ересите и нравствения упадък на свещенослужителите. Реформата му оказва влияние на целия православен свят, пишещ на кирилица – Сърбия, Влахия, Молдова, руските княжества. Много митрополити се допитват до Евтимий за тълкуване на богословски и църковни въпроси.

Във времето, когато Търновската школа разширява дейността си и придобива все по-голямо влияние, се случва и най-важното духовно събитие – Евтимий е избран за български патриарх (1375), наследник на Йоаникий II. Но църковното му водачество съвпада с най-трудния период за българската християнска общност – нашествието на Османската империя на Балканите. Именно в последните дни на Втората българска държава се проявява подвига на духовния баща. За него разказва Григорий Цамблак в житието на светеца. Когато турските войски обсаждат столицата Търново, цар Иван Шишман е на крепостта в Никопол и патриарх Евтимий поема защитата на града.Той не участва в сраженията, но окуражава и се моли за българските войници. След падането на столицата в ръцете на завоевателите (1393), патриархът се премества в църквата „Св. Петър и Павел“ и продължава духовната и книжовната си дейност.

Но новият градоначалник решава да отнеме вярата на търновци, като унищожи духовниците им. Григорий Цамблак предава потресаващо този момент:„Като ги видя събрани 110 благочестиви мъже, този кръвопиен звяр ги закла посред църквата, без да се засрами от белите коси и без да пощади младостта!“ Същата присъда очаква и Евтимий. Той се изправя без страх пред мъчителя, като го укорява, че е трябвало да пожетрва първо него, защото „Пастирът трябваше да мине преди овцете и бащата преди чедата си!“ И в този миг се случва чудо: „Бог превърна десницата на убиеца в неподвижна и недействена, както можем да си представим някой да има мъртви ръце, прилепени към жив и подвижен труп.“ Уплашени, турците на площада се разбягват, за да не ги достигне Божия гняв, а Евтимий дочаква последните си дни заточен вероятно в Бачковския манастир. През 15 век Българската православна църква го провъзгласява за светец и определя 20 януари за ден на почитането му, към което се присъединяват и другите православни църкви.

*Паметникът на  Патриарх Евтимий е дело на световно известния български скулптор проф. Борис Гондов. Творчеството  му включва предимно монументална скулптура, портретни паметници и изящна скулптура. Оригиналните му творчески решения се основават на идеята за полета на духа или липсата му. Паметникът му на Македоно-Одринското опълчение е жена в полет, композицията му в Нагасаки се нарича „Птици“, затова пък богът на търговията – Меркурий, е с празна глава. Проф. Гондов вече е засвидетелствал уважението си към св Евтимий Търновски с паметника му във Велико Търново, а в Плиска негово дело е паметникът на Цар Борис I. Създал е и паметници на други велики български творци – на Алеко Константинов и Даме Груев в София, на Кольо Фичето в Дряново, на Владимир Димитров – майстора в Кюстенцил. В Петрич се издига мемориалът му „Самуилова крепост“. Негови творби притежават националната, софийската и други български галерии, както и Art dialog в Париж. Носител е на множество престижни награди.

http://www.gallerycontrast.com/bg/izlojbi/boris-gondov-skulptura-i-risunki

 

Св. Киприан Цамблак Чудотворец

– миртрополит Киевски, Московски, Литовски и на цяла Русия

1336 – 29.09.1406

Праведниците живеят вечно и тяхната награда е от Господа, а назначението им е от Вишния... И когато праведникът е възхваляван, хората се радват, защото на праведниците им се полага възхвала. Така започва едно от житията, написани от св. Киприан – българин, ученик на Теодосий Търновски и продължител на делото на духовния си брат – св. Евтимий Търновски, патриарх на България в последните години на Второто българско царство през 14 в. Думите на Киприан за възхвалата на праведниците се отнасят най-много за него самия, защото животът му е духовен подвиг: 16 години той е митрополит на Киев и цяла Русия (1390 – 1406), когато с помощта на православието се търси обединение на  руските земи. Освен с ролята си на висш духовен служител, Киприян оставя значима следа и като книжовник, преводач, иконописец, преписвач на ценни богослужебни текстове, благодарение на когото кирилската писменост получава световно значение.

Животът на всеруския светител започва в столицата на Втората българска държава – Търново. Семейството му е заможно и се предполага, че Киприан е чичо на Григорий Цамблак – следващият Киевски митрополит (1413-1420) и също един от най-значимите книжовници от Търновската школа. За духовното порастване на Киприан голямо значение има Килифаревският манастир, където младият монах е наставляван от Теодосий Търновски и се среща за първи път с бъдещия български патриарх Евтимий. По-късно, по време на 10-годишния си престой в Атон, Киприян се сближава и с Филотей, който ще стане патриарх на Константинопол и ще избере българина за наследник на руския митрополит Алексей, като му възлага мисията да  стане духовен обединител на цяла Русия.

Разбира се, в неясните средновековни времена нищо не се случва лесно. Вече възрастният Алексей и други видни руски духовници харесват младия и отдаден на делото си Киприан, но дори и след смъртта на митрополита московският княз Димитрий Донски отказва да го приеме, защото е против обединението с Литва. Киприан на два пъти напуска огорчен Москва, ограбван е по пътищата, среща се с недоброжелателството на новия константинополски патриарх Нил, става жертва на манипулациите на московския кандидат за поста му – Пимен. Едва след смъртта на княз Донски и с благословията на следващия константинополски патриарх Антоний IV, Киприян най-накрая е признат за всерусийски митрополит. По повод поемането на тази висока духовна служба житиеписецът му – Григорий Цамблак, се обръща към руския народ: „Нашето Отечество го роди, а вам Бог го дари“.

Новият княз – Василий Дмитриевич, се отнася с голяма почит към духовния глава и подпомага книжовната, дипломатичната и църковната му дейност. Киприян преживява много тежко османското нашествие в родината си и на Балканите (1393). В същото време се опитва да повдига духа на руските хора по време на завоевателния поход на Тамерлан (1395). По нареждане на митрополита в Москва е донесена от гр. Владимир чудотворната икона на св. Богородица, Закрилницата на руския народ. Легендата разказва, че докато Киприан държал иконата в молитва за мир, тя засияла, а Тамерлан обърнал внезапно войските си и си тръгнал. От този момент Киприан е наречен спасител и Чудотворец.

Книжовната дейност на всеруския митрополит е продължение на промените, които задава Търновската школа, и обогатява руската писмена култура с множество църковни творби – жития, похвални слова за славянски светци, литургии и други богослужебни текстове, някои от които заради значението си носят неговото име. Като иконописец подпомага развитието на Новгородската, Строгановската и Московската иконописни школи. Почти 70 години след смъртта му (1472) Киприян е канонизиран за светец, чието име се слави на 27 май – датата, на която мощите му в Успенския събор в Кремъл, където е погребан, са били открити за поклонение и изцеление.

*Автор на бюст-паметника на св. Киприан е доцентът от Московската художествена академия „В. И. Суриков“ – Александър Миронов. Ученик в живописта и скулптурата на академиците М. В. Переяславец и Н. В. Колупаев, Миронов завършва академията с „червена диплома“ за отличен успех и се утвърждава със свой оригинален авторски почерк. Негови творби присъстват в музейните експозиции на Москва, Анкара и в частни колекции в Русия, Франция, Германия, Канада. Създател е на Паметника на военния капелмайстор и композитор И. Шатров в г. Тамбов, на Паметника на ликвидаторите на земетресението в г. Спитак (Армения), на редица скулптори в „Квадрата на Пълководците“ в Москва, на първия в Русия паметник на композитора В. М. Халилов и др. Носител е на Сребърен медал на Руската художествена академия и на Златен медал на Съюза на художниците в Русия. В Двора на Кирилицата вече присъства оригиналният паметник, изработен от него, на писателската двойка И. Илф и Е. Петров (2018).

Повече за него – на личната му страница:

 https://www.mir-on-off.com/

 

На 1 ноември 2019 г., в Деня на народните будители, Алеята на писателите ще приеме още няколко велики творци. От българските словотворци – академик Александър Теодоров–Балан, и един от създателите на българската фантастика от арменски произход – Агоп Мелконян.

Александър Теодоров–Балан

27. 10.1859 – 12.02.1959

„Кирил и Методий“ са символът на единството на българския народ. И под смисъла на тоя израз /…/ ние се усещаме със значение на земята, усещаме се със свое място между народите и своя мощ у дома си. Тези думи на великия български академик, изследовател и словотворец – Александър Теодоров-Балан, изказват преклонението към светите Първоучители като най-голямото основание за историческото и сегашното самочувствие на българите сред останалите народи. Вековният живот на създателя на думи като „влак“, „излет“, „заплаха“, „възглед“, „общувам“ и много други е пример за неуморно служене в името на българското самосъзнание, на науката и културата,  както и на националната художествена литература. Роден в бесарабското село Кубей, бъдещият учен, общественик и писател израства в семейство на интелигентни и пазещи традициите си бежанци от Сливен. След завършване на гимназия в Болград, той заминава да учи в Прага и Лайпциг, а от 1884 се установява в София.  Всички в рода му били светли и така „бялото“ дало името на фамилията „Балан“. Освен с Александър, семейството се гордее и с другите си синове – Георги Тодоров е главнокомандващ на българската армия през Първата световна война, а Марин Тодоров е един от кметовете на София в началото на века.

В столицата Александър Балан работи в Министерството на просвещението, става преподавател по диалектология и история на българския книжовен език във Висшето училище, дало началото на Софийския университет. Вече като професор оглавява катедрата по българска и славянска литература. На 29.01. 1888 г. е избран за първия ректор на Софийския университет, после няколко пъти е преизбиран на този пост. Работи и в Българското книжовно дружество, от което по-късно се създава Българската академия на науките (БАН). Заедно с Алеко Константинов е един от основателите на Българския туристически съюз и дълги години е негов председател. Въпреки че е Велик майстор във Великата българска масонска ложа, Балан живее скромно, не обича публичната показност.

Книжовното дело на радетеля за чистотата на българския език включва над 850 книги, статии и други езиковедски изследвания. Неговите определения за „нормата“, за разграничаването на „език“ и „реч“ са основополагащи за съвременната българска наука. Балан  опитва перото си и в литературата, изявява се като преводач от чешки и немски. До края на дълголетния си живот изнася лекции, събира студентите си у дома, раздава им духовните си богатства. Присъствието на такава личност в културната ни история е дар, който отнася думите на Александър Балан за значението на израза „Кирил и Методий“ към самия него. Защото благодарение и на неговата отдаденост днес ние „се усещаме със свое място между народите и своя мощ у дома си“.

*Бюст паметникът на Александър Теодоров-Балан е дело на украинския художник, представител на Лвовската школа – Василий Гурмак. Той е автор на паметника на големия украински писател и публицист Иван Франко в г. Коломия, Югозападна Украйна; един от петимата творци, създали скулптурните композиции в курортния г. Яремче. Гурмак е не само известен в цял свят скулптор, но и медалиер, майстор на различни медали – най-голямата му поръчка е от Ватикана, за която изработва 200 медала (всеки от 120 г чисто сребро), посветени на пренасянето на мощите на св Йосиф Слепия от Рим в Лвов.

 

Агоп Мелконян

10 март 1949 – 24 юли 2006

Аз съм обикновено момче с крилаказва героят от разказа „Момчето с крилата“, който запознава българските петокласници с фантастичната литература. Авторът на този разказ – писателят фантаст, преводачът, книгоиздателят, създателят на Катедрата по арменистика в Софийския университет и преподавател в нея, Агоп Мелконян, е същият като своя герой – обикновено момче, но надарено с крилата на въображението, които му позволяват да вижда и разказва светове, недостъпни за другите. Макар да е сравнително за кратко на Земята – само 57 години, българинът с арменски корени създава забележително и като съдържание, и като обем творчество, което го определя като един от най-добрите съвременни създатели на фантастична литература не само у нас. Първите му публикации – „Най-дългият смях“ и „Ад“ – излизат, когато е само на 23-4 г. Следват още множество разкази,  4 повести и новели, романът „Смърт в раковината“(1989), няколко пиеси и много статии, свързани с автори и произведения на фантастичния жанр. Заедно с Любен Дилов и още няколко автори създават поредицата „Галактика“, в която за първи път на български език излизат най-големите световни автори фантасти.

Агоп Мелконян е щастлив, когато има възможност да даде повече знание на хората, които го търсят. Преподава арменска филология, издава списанията „Омега“, „Зона F”, превежда братя Стругацки, Алън По, арменска поезия и проза. Неговите произведения също са преведени на руски, немски, френски и други езици. През 1991 г. печели първата награда за фантастика Гравитон. От 2012 г. семейството на писателя заедно с електронното списание „Сборище за трубадури“ организират конкурс за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян, който се провежда всяка година.

*Създател на бюст-паметника на Агоп Мелконян е арменският скулптор, преподавател в Арменския държавен педагогически университет и Ереванския държавен институт по изящни изкуства и театър – Гагик Степанян. От 1996 той е председател на скулптурната секция в Съюза на арменските художници. Автор е на статуята на Апостол Аполос в църквата „Св. Григорий Просветител“ в Ереван (2001), Мемориала на Шахинян (2002, Ереван); Паметникът на входа на  Джермук/Йермук, посветен на арменското националноосвободително движение (2004); Статуята на Гарегин Нъждех (2016, Ереван)

 

Бюстовете на още български писатели се подготвят за мястото си в Алеята:

Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев)

1850 (51) – 2 септември 1889

“Най-горчивата истина е по-приятна от най-приятното заблуждение.” Така мисли и така живее, търсейки истината, човекът, революционерът, писателят, публицистът, политикът Захари Стоянов. Неговата съдба е исторически и литературен пример за порастването на личността в съприкосновението ѝ с големите и малките хора и събития на прехода между робството и свободата на България. Неукото овчарче от с. Медвен, което едва чете и пише, преминава през тъмнината на незнанието и бедността, успява да се самообразова и става не само участник, а и летописец на едни от най-славните и трудни години на българското възкресение. Един ден, по времето, когато работи в Русе като чирак в шивашки дюкян, Джендо случайно вижда как революционерът Ангел Кънчев се хвърля самоубийствено от едно скеле с думите „Да живее България!“. Този миг преобръща живота и мисленето на младия мъж  и предопределя избора му да се посвети на идеята за освобождението на родината. Вероятно с влизането си в Революционния комитет Джендо сменя с конспиративна цел името си на Захари, подобно на някои от другите участници в него. Преживяванията си от Старозагорското въстание (1875), от спътничеството с Георги Бенковски по време на Априлското въстание (1876)  той описва в трите тома на книгата „Записки по българските въстания“ (1884 – 1892) – най-значимото произведение на мемоарния жанр в литературата ни. За него писателят и литературен критик Л. Стоянов казва: „много подробности на тези исторически събития без неговото перо биха убягнали от нашето зрение или биха останали само голи факти, безгласни, като надгробни камъни“. Захари Стоянов е първият, който увековечава живота на най-големите герои от освободителната епопея с биографичните книги „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му“ (1883) и „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888). Издирва, събира, публикува и Ботевите стихотворения, пише и други художествено-документални произведения. В годините след Освобождението се проявява и като публицист, критикуващ предателството на националните идеали от някои политици на новосъздадената държава.

Обществената дейност на Захари Стоянов се помни най-вече с ролята му на организатор и осъществител на Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885), както и с участието му в V-то Народно събрание, на което в последната година от живота си е и Председател (1888 – 1889). Удостоен е с Княжеския орден „Св. Александър“ I степен (1889). Умира внезапно при неизяснени обстоятелства (с предположения за отравяне) по време на политическа визита във Франция.

*Създател на бюст-паметника на Захари Стоянов е професорът от НХА, завеждащият катедра „Метал“, дисциплина скулптура – Иван Русев Славов. Той е един от членовете на авторските колективи на „Създатели на българската държава“ в Шумен (1981) и „Асеневци“ във Велико Търново (1985), негови са паметниците „Кладата“ в Антоново (1986), статуята на Стамболов в София (1995), „Разпятие“ в Созопол. Участник е в редица национални и международни изложби, в които е удостояван с множество награди. Негови творби присъстват във фондовете на художествените галерии в големите български градове и в частни колекции у нас, в Германия, Белгия, Полша, Италия, Холандия, Гърция, Дания.

https://nha.bg/bg/stranica/ivan-rusev-slavov-profesor

 

Теодор Траянов

30 януари 1882 – 15 януари 1945

О, нивга не загива Народът, който може закона на живота самин да изкове – това са думи от стихотворението „Заклинанието на Словото“, с които вярата си в българското изрича един от световните ни поети, архитектът, дипломатът, първият ни шампион по шах и първи председател на Българския шахматен съюз (1931) – Теодор Траянов. Роденият в Пазарджик син на съдия и учителка получава шанса да се образова в културния център на Европа – Виена, където завършва архитектура, но общува и с много от философите и творците на немския модернизъм в началото на ХХ век – Фихте, Хусерл, Ницше, Райнер-Мария Рилке, Артур Шницлер и др. Още оттам студентът изпраща в България първите си творби, които излизат в различни списания („Смях“, „Художник“, „Наш живот“, „Ново общество“). По време на Балканските войни (1912-13 г.) се завръща в родината, за да участва като доброволец в опълчението, отстояващо свободата ѝ. През 1914 г. е изпратен с дипломатическа мисия във Виена, където работи до 1922 г. След отзоваването му от правителството на Ал. Цанков (1923) се завръща в София и се отдава на литературна и издателска дейност. Заедно с Иван Радославов и Людмил Стоянов е един от редакторите на сп. „Хиперион“ – трибуната на българския символизъм, на който Траянов е един от основателите със стихотворението си „Новий ден“ (1905).  7 години преподава в училището, което е завършил – Първа мъжка гимназия, превежда Шекспир, Шилер, Херберт фон Клайст. За книгите му „Български балади“ (1921) и „Земя и дух“ (1921–26) неговият приятел и почитател Гарегин Нъждех, арменският генерал, защитавал своята и българската земя от турските нашествия, пише в писмо до Траянов: „Ако ръководех българската армия, църква, училище, бих заповядал всеки войник и военачалник,/ …/, ученик и учител – всеки българин да носи на гърдите си вашите балади /…/ Слава вам и народу, който ви е родил!“

Три жени вдъхновяват музата на поета: виенчанката Елена Петерс, която му става съпруга (1906); голямата му любов Дора Дюстабанлиева, с която прекарва 14 всеотдайни години след завръщането си в България до ранната ѝ смърт (нейната сестра Жени е годеницана Смирненски) и Вера Балабанова, оживяваща последните му години като секретарка, приятелка, споделяща го жена. Австрийският пистел и есеист Карл Антоан принц Роан определя значението на Траянов: „Това е поет, певец с европейско значение, от европейски ранг, чийто непознат език е единствената пречка по пътя на славата му…Този непознат език, на който говорят едва 9 милиона души и който звъни и кънти в стиховете му като заклинание към новия век!“

*Автор на бюст-паметника на Траянов е скулпторът Красимир Ангелов. Той е автор и на барелеф на Левски пред сградата на българското посолство в Париж, на бюст-паметник на Апостола в Силистра, на паметник на Свободата в Ботевград и др. скулптурни композиции в цялата страна. На 11 май 2017 г. в столичното частно училище “Цар Симеон Велики” е открита внушителна скулптура на българския владетел, за чието изпълнение Ангелов е използвал личния оловен печат на Симеон, на който пише: “Василевс на ромеите”.

http://epicenter.bg/article/Malchalivo-vreme-na-lichnosti-i-zalichavane/122065/6/0