БЪЛГАРСКИ

Пейо К. Яворов

01 януари 1878 – 17 октомври 1914

На 1.11. 2017 –  Деня на народните будители – се поставя началото на Алеята на писателите с откриването на бюста на българския и световно значимия поет  – Пейо Яворов. Творчеството на знаменития войвода има общочовешко значение с борбата за Македоно-Одринското освобождаване, с вълненията му от “вечните въпроси, които  никой век не разреши” и в същото време поетът е един от най-добрите и любимите на читателите познавачи на българската душа. Неговите произведения “Градушка”, “Заточеници”, “Арменци”, “Родина”, “Две хубави очи” и много други формират културния  облик на България в световната литературна класика.

* Бюстът на Яворов е дело на пловдивския художник Аршак Тжикян. Паметникът е открит от директора на къщата-музей в родния град на поета – Чирпан, писателя Тодор Иванов. Той полага в основите на пиедестала пръст и букет есенни хризантеми от двора на Яворовия дом. На паметната плоча с името на поета са написани думите на генерал Карекин (Гарегин) Нъждех, командир на арменски доброволчески отряд от Македоно-Одринското опълчение и национален герой на Армения и балканските народи: “За този, който пи и от чашата на арменското страдание”.

 

Иван Вазов

09 юли 1850 – 22 септември 1921

На 25 ноември 2017 г., в деня, в който се почита паметта на св. Климент Охридски, Алеята на писателите продължава Патриархът на българската литература – Иван Вазов. Патриарх означава баща, духовен водач на общността. Живял от двете страни на границата между робството и свободата, Вазов създава половинвековно творчество, посветено на България, на българската история и култура във времена на труден преход от подчинение към независимост. Авторът на стихотворенията “Аз съм българсче”, “Родната реч, “Паисий”, на одата “Левски”, на първия роман в нашата литература – “Под игото”, признат в анкетата “Голямото четене” за най-любимата книга на България, създава и произведения, които изразяват отношението му към европейската култура (цикълът сонети “Италия”). Развълнуван от разказа на една жена за освобождаването на Охрид от българската армия по време на Сръбско-българската война (1885), точно на 25 ноември народният поет написва стихотворение за възхвала на Св Клемент, когото охридският народ нарича “златния”, защото е вярвал, че именно светецът е довел спасителите на града.

* Автор на паметника на Вазов е скулпторът Борис Борисов. През последните години той е изваял паметниците на Калоян във Варна, на Иван Хаджийски в Троян, на братята Евлоги и Христо Георгиеви в Карлово, на Алеко Константинов в центъра на София (заедно с арх. Пламен Цанев). При откриването на Вазовата скулптура беше донесена шепа земя от къщата на писателя в Сопот.

 

Христо Ботев

06 януари 1848 – 01 юни 1876

На 1 март 2018, във връзка с предстоящото честване на 140 години от Освобождението на България и навършилите се  170 години от рождението на поета на българската Свобода, своето място в Алеята на писателите заема и Христо Ботев. Директорът на Националния музей на поета революционер в Калофер – Ася Николова, откри паметника с развълнувано слово, а ученици от калоферското СУ “Христо Ботев” изпълниха стихотворението на своя патрон “Моята молитва”.

Ако за българите Васил Левски е идеологът на “чистата и свята република” в освободителните движения през втората половина на 19-ти век, то Христо Ботев е революционерът, изразил с живота си и прославил в стиховете си борбата за нея. Роден в деня на Христовото раждане и възприел името на християнския Спасител, Ботев носи и кръста да живее и  да умре “за правда и за свобода”. Той знае, че “пътят е страшен, но славен: аз може млад да загина”, но също така е убеден, че:

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
(„Хаджи Димитър“)

*Бюстът на Ботев е изпълнение на забележителния български скулптор, илюстратор и сценограф – Георги Чапкънов – Чапа. Негови произведения са изложени в Националната художествена галерия, Ермитажа и други руски галерии, както и в сградата на Международния олимпийски комитет в Лозана. Съавтор е на българския герб, негова е и статуята на София в столицата. Като майстор на малката пластика изработва и образи на юбилейни монети, сред които тези с лика на цар Борис Покръстител и сребърната десетолевка послучай 100-годишнината от Освобождението на България 1978 г. Носител е на международни награди в Япония, Ню Делхи, Италия (за портрета на Федерико Фелини). За заслугите му в областта на изкуството и културата е удостоен с орден “Св. св. Кирил и Методий”.

 

На 11 май 2018 г., в Деня на св. св. Кирил и Методий и 121 години след убийството на Алеко Константинов беше открит бюст-паметника на Щастливеца от Контраадмирал Митко Петев – командир на военноморските сили на България, и директорът на Къща-музей „Алеко Константинов“ гр. Свищов –Ивелина Иванова:

Алеко Иваницов Константинов

1 януари 1863 – 11 май 1897

Българският радетел за “Свобода, честност и любов“, нарекал сам себе си Щастливец, е една от най-интересните личности в нашата литературна и обществена история. Писател, фейлетонист, пътешественик, учен с дисертация по право, демократ Алеко Константинов е активен участник в живота на новоосвободена България и създател на герои, представящи човешките типове  от първите десетилетия на утвърждаващата се държавност. Помощник-регистраторът, амнистираният затворник (“Разни хора, разни идеали”), сополивото дете Ристу, превърнало се в Христофор Белокровский (“Пази, боже, сляпо да прогледа”), и разбира се най-популярният от всичките му пресонажи – бай Ганьо, показват смешните и тъжни страни на прехода от робската ограниченост към мисленето на свободния човек. Неговият пътепис “До Чикаго и назад” (1893) е първото произведение в литературата ни, проследяващо пътя на българина към Новия свят, който става повод да се видят и оценят по нов начин достойнствата на родния.

* Създател на паметника е световноизвестният български скулптор и член-кореспондент на Българската академия на науките – Вежди Рашидов. Той е автор на над 40 изложби в страната и чужбина, носител на орден “Стара планина”, а през 2010 г. е удостоен за цялостно творчество със званието академик на Международната академия за култура и изкуство в Москва, Русия.

 

На 19 юни 2018 г., денят на св. Паисий Хилендарски,  в Алеята на писателите бяха поставени още 4 паметника на български писатели – Паисий, Христо Смирненски, Гео Милев и Никола Вапцаров. Те са специален дар от българската пенсионерка, бившата учителка Йорданка Савова, пожелала да изрази признателността и благодарността си към творците и към Двора на кирилицата, който ще увековечи делото и значението им. На събитието присъстваха и четиримата автори на бюстовете. Госпожа Савова и Карен Алексанян получиха сребърни почетни плакети от Парламента на РБ, връчени от председателя на Комисията по култура в 44-то Народно събрание Вежди Рашидов, който е и създател на паметника на Пайсий. Като продължение на вече установената традиция в основата на постаментите беше положена пръст от родните места на писателите.

Паисий Хилендарски

1722 – 1773

“История славянобългарска” е първият писмен труд За българския народ, царе и светии и за всички български деяния и събития“. Нейният автор – хилендарският монах Пайсий, признава, че не е учил “ни граматика, ни политика”, но воден от голямата си любов към своя народ, той събира от различни източници сведения за миналото му и ги подрежда в “тая малка книжица” с посвещението: “Написах я за вас, които обичате своя род и българското отечество и обичате да знаете за своя род и език”. Паисий показва кои владетели са очертали славния път на България през вековете, кои са нейните духовни учители и кои са светците, отстоявали мъченически християнската вяра. Със своите просветителски идеи “История”-та се определя като начало на Българското възраждане, защото пробужда народното съзнание в годините на робство и посява у него стремежа към свобода.

* Автор на Паисиевия паметник е световноизвестният български скулптор и член-кореспондент на Българската академия на науките – Вежди Рашидов. Той е автор на над 40 изложби в страната и чужбина, носител на орден “Стара планина”, а през 2010 г. е удостоен за цялостно творчество със званието академик на Международната академия за култура и изкуство в Москва, Русия.

 

Христо Смирненски

17 септември 1898 – 18 юни 1923

“Слънчевото дете на революцията”, “поетът на червените вълни” – така се определя появата на Христо Смирненски в литературата ни през драматичните за България години след войните в началото на ХХ век. Най-младият от семейството Измирлиеви, напуснали родния Кукуш след опожаряването му по време на Междусъюзническата война, започва да пише и издава първите си сатирични творби още 16-годишен. В тях той изобличава социалните несправедливости със запомнящи се образи в стихове. Но истински вълнуващите картини на човешката обреченост в “шумния разблуден град” се появяват в цикъла “Децата на града”, а по-късно и в “Зимни вечери”. Трагизмът на настоящето обаче не срива духа на Смирненски, а изгражда вярата му в идването на “новата зора”, на времето, в което ще царува “вечна обич, вечна правда на света”. Стихосбирката му “Да бъде ден!” изказва романтичната представа за революционното преобразуване на тъмнината на страха и смъртта в светлината на живота, който тълпите ще извоюват за себе си. А “Приказка за стълбата“, която поетът пише малко преди “жълтата гостенка” (туберкулозата)  да отнеме неговия 24-годишен живот, и днес е урок по политическа и социална нравственост за всички, които забравят истинските човешки ценности, докато се изкачват към своите управленски постове.

* Бюстът на Смирненски е дело на скулптора Красимир Ангелов. Той е автор на барелеф на Левски пред сградата на българското посолство в Париж, на бюст-паметник на Апостола в Силистра, на паметник на Свободата в Ботевград и др. скулптурни композиции в цялата страна. На 11 май 2017 г. в столичното частно училище “Цар Симеон Велики” е открита внушителна скулптура на българския владетел, за чието изпълнение Ангелов е използвал личния оловен печат на Симеон, на който пише: “Василевс на ромеите”.

 

Гео Милев

15 януари 1895 – 15 май 1925

Ще възкресим ний човека свободен в света” – тези думи от поемата “Септември” на Гео Милев могат да бъдат мото на цялото му творчество. Изказани една година след кървавия погром на Септемврийското въстание, те изразяват съкровения идеал на поета, гражданина, публициста, издателя, преводача на руски и европейски автори: “Човекът преди всичко! Човекът е всичко: и цел, и мечта, и красота, и любов, и изкуство, и дух, и свят, и бог.” В своя кратък 30-годишен живот самият Гео Милев се проявява като невероятен човек и творец. Той опознава страшното лице на войната, която му отнема окото, но се докосва и до културата на държавата завоевател – Германия, където се лекува и получава много повече, отколкото е загубил. След завръщането си в България (1919) работи активно, за да приложи наученото в трудните условия на следвоенните политически режими. Създава модерна критика, модерна литература (“Ад”, “Жестокият пръстен”), която разтърсва, разглобява действителността, показва грубостта ѝ, за да предизвика реакция и отговори на най-болезнените въпроси – за смисъла на Отечеството, за превръщането на “вековната злоба на роба” в “пурпурен гняв величав”, който ще отвори новия път на човека: “един безконечен възход –нагоре! нагоре!”. Властта унищожава поета, но не и убедеността му, че един ден “Земята ще бъде рай! Ще бъде!”.

* Автор на бюст-паметника на Гео Милев е плевенският художник Константин Симеонов – Костика. Със своята съпруга – скулпторката Убавка Тончев, живее от 40 г. в Долни Дъбник, далеч от суетата на пренаселените пространства. Работи в областта на монументалната скулптура, малката пластика в камък и бронз. През 2016 г. става носител на наградата “Св. Пимен Зограф”. През 2017 г. за Коледа в центъра на Плевен Константин Симеонов издига двуметровия паметник на любимия на всички българи плевенчанин – певеца Емил Димитров.

 

Никола Йонков Вапцаров

7 декември 1909 – 23 юли 1942

Авторът на стиховете “Мъже и жени, народ, ни крачка назад! Ще строим завод за живота!” е закърмен с красотата и силата на Пирин планина. Морето на Варна, където учи за корабен механик, го изкушава с мечтата по далечни хоризонти, а работата във фабриката в Кочериново му разкрива песента на машините. Баща му – войводата Йонко Вапцаров, и майка му Елена предопределят двата основни пътя на съдбата му – борбата за по-добър живот на обикновените хора “от фабрики и канцеларии” и литературата. В дома им отсядат Пейо Яворов и Елисавета Багряна, цар Фердинанд и Борис III, членове на ВМРО и различни интелектуалци. В поезията на Вапцаров говори гражданинът на света, който познава историята, живее с трудностите на настоящето, но знае, че “Животът ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден!”. Стихосбирката му “Моторни песни” изказва грубата реалност в поезия за човека, превърнал вярата си в хляб за децата на утрешния ден.

* Бюстът на Вапцаров е дело на художника Владимир Киров, специализиран в живопистта и миниатюрата, носител на международни награди от Англия, Канада, Франция, както и на Голямата награда на Международното Биенале за миниатюрни изкуства – Русе, 2011. Живее и работи в гр. Троян.

 

Бюстовете на още български писатели се подготвят за мястото си в Алеята:

Петко Славейков

17 ноември 1827 – 1 юли 1895

“Дор на небо ясно слънце, дор на очи свят, живот, ще обичам аз от сърце таз земя и тоз народ.” – с това вричане на отечеството завършва едно от най-популярните български стихотворения – “Татковина“, което и днес се пее като песен. Негов автор е големият възрожденски поет, публицист, фолклорист, учител, преводач, политик – Петко Рачев Славейков. 15-годишен той прочита “История славянобългарска” на Паисий и тази среща с книгата за миналата слава на нашия народ предопределя пътя на младежа като продължител на Паисиевия завет: “Българино, знай своя род и език!”. Синът на Рачо Казанджията избира за фамилно име красивата песен на славея и създава едни от най-мелодичните поетични творби в българската възрожденска поезия. Но често езикът му е остър и критикува обществените и нравствените пороци на съвременниците (“Не пей ми се”). През целия си живот Петко Славейков събира устното богатство на народа ни – песни, пословици, поговорки; издава някои от първите български вестници и списания – “Гайда”, “Македония”, детското списание “Пчелица”, женското “Ружица”, автор е и на първата българска готварска книга. Най-известната му поема “Изворът на Белоногата” е създадена по реален повод и разкрива красотата, силата на българката, на нейната вярност към родината и любимия човек в сблъсъка с чуждата вяра и култура на турския везир.

Обществената дейност на Петко Славейков е многообразна и активна както преди, така и след Освобождението на България от османската зависимост през 1878 г. Учителства, пише учебници, участва в борбата за самостоятелна българска църква, превежда през Стара планина отряда на ген. Скобелев по време на Руско-турската война. В първите години на свободата е един от водачите на Либералната партия, председателства Народното събрание и е министър на просвещението (1880), после и министър на вътрешните работи. Оказва се неудобен за правителството на Стамболов и заминава за Пловдив, където дава своя принос за Съединението на България (1885). Неговото най-значимо творческо продължение е най-малкият му син – създателят на  българската модерна литература Пенчо Славейков.

*Автор на Петко-Славейковия бюст-паметник е доайенът на съвременното монументално изкуство – Величко Минеков (р. 1928). Той се е учил от класиците на скулптурата в България (Андрей Николов, Марко Марков и Любомир Далчев) и Европа (Марсел Жинон,  Хенри Мур, Задкин, Мацини). От 1975 г е професор, два мандата е ректор на Националната художествена академия (1976-1983). Неговите творчески композиции свързват миналото и настоящето в оформлението на ключови български места: пред Централна гара София, фигурата на Владимир Димитров – Майстора пред СБХ, фигурите на лъвовете пред Съдебната палата, Паметникът на Априлското въстание в Панагюрище, Паметникът на Съединението в Пловдив, Паметникът на Аспарух в Добрич, Гранитните композиции от Арката на свободата в Троянския проход и много други. Негови произведения са част от колекциите в Националната  и Софийската художествена галерия, в различни областни галерии, както и в  Русия, Швейцария, САЩ, Унгария, Германия, Австрия, Италия, Иран, Египет и др. Величко Минеков е носител на множество държавни награди и отличия, а през 2006 г. е удостоен с Орден “Стара планина” за цялостния си принос към изкуството.

http://www.ploshtadslaveikov.com/ritorichno-za-velichko-minekov/

 

Захари Стоянов (Джендо Стоянов Джедев)

1850 (51) – 2 септември 1889

“Най-горчивата истина е по-приятна от най-приятното заблуждение.” Така мисли и така живее, търсейки истината, човекът, революционерът, писателят, публицистът, политикът Захари Стоянов. Неговата съдба е исторически и литературен пример за порастването на личността в съприкосновението ѝ с големите и малките хора и събития на прехода между робството и свободата на България. Неукото овчарче от с. Медвен, което едва чете и пише, преминава през тъмнината на незнанието и бедността, успява да се самообразова и става не само участник, а и летописец на едни от най-славните и трудни години на българското възкресение. Един ден, по времето, когато работи в Русе като чирак в шивашки дюкян, Джендо случайно вижда как революционерът Ангел Кънчев се хвърля самоубийствено от едно скеле с думите „Да живее България!“. Този миг преобръща живота и мисленето на младия мъж  и предопределя избора му да се посвети на идеята за освобождението на родината. Вероятно с влизането си в Революционния комитет Джендо сменя с конспиративна цел името си на Захари, подобно на някои от другите участници в него. Преживяванията си от Старозагорското въстание (1875), от спътничеството с Георги Бенковски по време на Априлското въстание (1876)  той описва в трите тома на книгата „Записки по българските въстания“ (1884 – 1892) – най-значимото произведение на мемоарния жанр в литературата ни. За него писателят и литературен критик Л. Стоянов казва: „много подробности на тези исторически събития без неговото перо биха убягнали от нашето зрение или биха останали само голи факти, безгласни, като надгробни камъни“. Захари Стоянов е първият, който увековечава живота на най-големите герои от освободителната епопея с биографичните книги „Васил Левски (Дяконът). Черти от живота му“ (1883) и „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888). Издирва, събира, публикува и Ботевите стихотворения, пише и други художествено-документални произведения. В годините след Освобождението се проявява и като публицист, критикуващ предателството на националните идеали от някои политици на новосъздадената държава.

Обществената дейност на Захари Стоянов се помни най-вече с ролята му на организатор и осъществител на Съединението на Княжество България с Източна Румелия (1885), както и с участието му в V-то Народно събрание, на което в последната година от живота си е и Председател (1888 – 1889). Удостоен е с Княжеския орден „Св. Александър“ I степен (1889). Умира внезапно при неизяснени обстоятелства (с предположения за отравяне) по време на политическа визита във Франция.

*Създател на бюст-паметника на Захари Стоянов е професорът от НХА, завеждащият катедра „Метал“, дисциплина скулптура – Иван Русев Славов. Той е един от членовете на авторските колективи на „Създатели на българската държава“ в Шумен (1981) и „Асеневци“ във Велико Търново (1985), негови са паметниците „Кладата“ в Антоново (1986), статуята на Стамболов в София (1995), „Разпятие“ в Созопол. Участник е в редица национални и международни изложби, в които е удостояван с множество награди. Негови творби присъстват във фондовете на художествените галерии в големите български градове и в частни колекции у нас, в Германия, Белгия, Полша, Италия, Холандия, Гърция, Дания.

https://nha.bg/bg/stranica/ivan-rusev-slavov-profesor

 

Пенчо Славейков

27 април 1866 – 28 май 1912

Живее всемогъщий Дух и с него аз в изкуството живея…“. Тези думи на оглушалия композитор Бетовен от поемата „Cis moll” важат с пълна сила и за нейния автор – поетът, общественикът, бащата на модернизма в българската литература – Пенчо Славейков. Най-малкият син на възрожденския творец Петко Славейков е първият българин, предложен за Нобелова награда, но смъртта му изпреварва решението на комисията (наградата се дава само на живи творци). Неговите произведения, отправящи философски общочовешки послания, остават неразбрани за много от съвременниците му, но проправят пътя на литературата ни към световнозначимите ценности в изкуството.

Малкият Пенчо е галеното и най-буйно дете на Петко и Ирина Славейкови. По време на Руско-Турската война (1877-78) семейството оцелява по чудо от опожаряването на Стара Загора и се преселва в Пловдив. Там Пенчо е водач на „ученическия смут“ в гимназията, където след уволняване на няколко добри учители, сред които и баща му, са назначени „парфюмирани контета и боси възпитатели“. Пустотата на училищното образование момчето запълва с народната мъдрост на песните, приказките, легендите, които събира заедно с баща си в пътуванията им по различни краища на България.  В един студен януарски ден  на 1884 г. Пенчо излиза да се пързаля с кънките, подарени от брат му, върху леда на река Марица. На свечеряване той присяда уморен да си почине…и заспива. Сутринта го намират вкочанен, никой от лекарите не вярва, че ще оживее. Но силният дух побеждава тялото, то се раздвижва и макар страданието от парализата да го съпровожда до края му, Славейков води пълноценен живот и твори. В Германия, където е изпратен със стипендия да учи, той се среща с философията на Шопенхауер и Ницше, запознава се с изкуството на Хайне и Ибсен и разбира, че страданието е най-добрият път към познанието и себепознанието. Още там започва да пише една съвсем различна поезия, с която променя посоката за развитие на българската литература. Образите на скулптора Микеланджело, композитора Бетовен, поета Шели в поемите от сборника „Епически песни“ (1896) представят силата на творческия гений, който пренася идеите през времето, за да останат във вечността. В България Пенчо Славейков става един от основателите на литературния кръг „Мисъл“ и заедно с критика д-р Кръстев, писателя П. Тодоров и поета Яворов учат още неумелата българска публика на истинско изкуство. Славейков показва каква трябва да бъде литературата ни, като измисля автори, пише „биографиите“, произведенията им и ги обединява в една от най-необикновените български книги – „На Острова на блажените“ (1910). Поемата „Ралица“, поетичният цикъл „Сън за щастие“, признанието към бащата на поета – „Баща ми в мен“ и днес са в учебниците на гимназистите като пример за правото на всеки човек да избира пътя и любовта си.

Обществената дейност на Пенчо Славейков е не по-малко значима от творчетвото му. Макар да е само една година директор на Народния театър (1908-9), той успява да го издигне  на европейско ниво. А като поддиректор и директор на Народната библиотека (1901-1909-11) работи за запазване и разширяване на националния културен фонд. Последните му години са белязани от любовта и сътрудничеството с Мара Белчева – една невероятна жена, внесла живот в трудното ежедневие на Славейков и подпомогнала завършването на „книгата на живота“ му – епическата поема „Кървава песен“. Именно нея преводачът ѝ – шведският писател Алфред Йенсен, предлага за Нобелова награда. Смъртта застига големия поет в Италия и му отнема това признание, но не може да отнеме признанието на времето за силата на духа, съхранен в думите му.

*Автор на бюст-паметника на Пенчо Славейков е професорът от Университета по архитектура, строителство и геодезия (УАСГ) – Валентин Старчев. Той е един от доайените на българската кавалетна и монументална пластика, чийто творчески път започва още през 60-те години на ХХ век след завършване на Художествената академия „Н. Павлович“ (1959). в класа на проф Марко Марков. Някои от най-известните му монументални творби са: Братските могили на падналите за свободата в Плевен и Стара Загора; паметникът „1300 години България“ пред НДК; паметникът на загиналите български писатели пред СБП – „Раненият Пегас“; бюст-паметникът на Пенчо Славейков в г. Брунате (Италия); бюст-паметникът на капитан Петко войвода на Алеята на гарибалдийците в Рим; бюст-паметникът на Васил Левски в г. Цариброд (Сърбия) и др.  Старчев е един от авторите на монетата „Св. Климент Охридски“, на ордените „Стара планина“ и „13 века България“. Негови произведение се намират в много български галерии, а също и в Германия, Индия, Испания, Франция, Белгия. Носител е на орден „Народна република България“ II степен.

http://avtorbg.com/valentin_starchev_biography.html

 

Йордан Йовков

9 ноември 1880 – 15 октомври 1937

“С мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго – любовта между хората“. Това са думи на Сали Яшар, майсторът на “пеещите каруци” от разказа “Песента на колелетата” на писателя, драматурга, преводача Йордан Йовков. Неговото творчество е не само в учебниците, но и в сърцата на българите със задушевните картини от живота на обикновения човек, чиято най-голяма сила е съпричастието към болката и радостта на другите. И защото внушава вярата, че у всеки има добро, стига да успее да го отключи. Военните разкази след участието на Йовков в Балканската и Първата световна война са неговият зов за мир, красота и хармония, които безсмислените битки разрушават. Сборниците “Старопланински легенди“, “Вечери в Антимовския хан“, “Ако можеха да говорят” търсят възможностите за оставяне на следи от човечност в историята и в сегашността. Защото отношенията между хората, които вълнуват писателя, могат да се случат във всяко време и не само в селския бит. Драмите му “Албена” и “Боряна” поставят в центъра на художествения свят жената с нейната противоречива природа, но и с красотата ѝ, която внася живот в живота. Романът “Чифликът край границата” разказва за трудните години на  добруджанския край, преживени и от самия Йовков, когато българските земи, в които е роден, се оказват от другата страна на границата ни. Писателят си отива само на 57 години, но творчеството му оставя онзи “себап” (добро) за хората, за който мечтае и неговият герой Сали Яшар.

*Бюст-паметникът на Йовков е дело на възпитаника на Велико-Търновския университет – Евгений Воденичаров, който от почти четвърт век живее в САЩ и в момента е един от 55-мата скулптори, работещи за Холивуд. Негови скулптури участват в най-касовите продукции на “Дисни” и други холивудски компании. Той е автор на 9-метрова фигура на голямата кинозвезда на ХХ век Марлене Дитрих, негови произведения аранжират пространството в няколко казина в Лас Вегас, както и в парти къщата на боксовата легенда Майк Тайсън. На благотворителен търг по време на последната кандидат-президенстка кампания Евгени се съгласява на 50% отстъпка за своя пластика, ако се изпълни условието му да се снима с богатия купувач. Благотворителната кауза получава сериозни постъпления, след като в медиите се появява обещаната снимка, на която скулпторът е…с кандидата за президент – Доналд Тръмп.

 

Дора Габе (Изидора Пейсах)

28 август 1888 – 16 ноември 1983

„Нашето небе е тъй дълбоко, нашите звезди са тъй големи и земята наша е безкрайна, а се сбира цялата в сърце ми!“ Стихотворението „Обич“ на Дора Габе изказва преклонение пред красотата и богатствата на родината. Творчеството на живялата почти век поетеса, писателка, преводачка излъчва топлотата и нежността на женската природа и в същото време изразява всечовешкия порив към свобода и неприкованост към социалните ограничения. Дъщерята на преселилия се в Добрич руски евреин, публицист и общественик – Петър Габе, получава много високо образование за жена в началото на ХХ век. След изучаването на естествени науки в Софийския университет, Дора завършва френска филология в Женева и Гренобъл. Бракът ѝ с една от най-ерудираните личности на епохата – литературният историк и философ Боян Пенев, отваря пред младата жена вратите към света и неговата култура. Заедно със съпруга си и сама, като преводач, посещава Полша, Германия, Австрия, Веикобритания, Франция, Чехия, където представя българската литература и се запознава по-задълбочено с европейската. От драматичната връзка с влюбения в нея поет Яворов, който насърчава поетичните ѝ опити, се ражда първата ѝ стихосбирка „Теменуги“. По-късно публикува произведенията си в списанията „Мисъл“, „Златорог“, „Женски глас“ и други популярни издания. Започва да се утвърждава и като детски писател. С нейните романи („Мълчаливи герои“, 1931), повести („Ние, малките“, 1946) и стихотворения израстват няколко поколения. В късните си години Дора Габе публикува няколко поетични книги, в които се усеща промяната на събралата житейска мъдрост личност: “Нови стихове”, “Почакай, слънце”, “Невидими очи”, “Сгъстена тишина”, “Глъбини”, “Светът е тайна“. Като културен посредник тя става един от учредителите на Българо-полския комитет (1922), дълги години е председател на българския ПЕН-клуб – член на международната организация на писателите и журналистите, няколко години е съветничка по културните въпроси в българското посолство във Варшава (1947 – 1950). Превела е на български някои от най-значимите полски, чешки, френски, гръцки и руски автори.

*Автор на бюст-паметника на Дора Габе е скулпторката Зоя Лекова. Завършила е НХА в ателието на проф. Крум Дамянов (2000). През 2016 г. защитава докторат за „метала в монументалните слулптури“ на няколко от най-известните български творци. В момента е хоноруван преподавател в Академията, катедра „Метал“. Във ФМИ на Софийския университет има неин бюст-паметник на акад. Кирил Попов. Първата ѝ самостоятелна изложба е в Шумен през 2000 г, последвана от участия в национални и международни изложения. Пре 2005 получава наградата на публиката от II национален симпозиум-конкурс на ледената скулптура в Банско.

 

Димитър Талев

1 септември 1898 – 20 октомври 1966

“Винаги ще има още една възможност, още едно приятелство, още една любов, една нова сила.” Оптимизмът е спасителната увереност, благодарение на която роденият в Прилеп писател, публицист и общественик Димитър Талев успява да преодолее драматичните обрати на съдбата си. Животът му започва във все още поробените български покрайнини, а патриархалната здравина на семейството се разклаща с ранната загуба на бащата, когато момчето е само на 9 г. Следват трите войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна, които накъсват образованието на Димитър, но все пак той успява да завърши гимназия, учи по един семестър медицина и философия в Загреб и Виена и накрая завършва славянска филология в Софийския университет (1925) при професорите Ив. Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов. Вече е започнал да пише и публикува първата си книга с разкази за деца – „Сълзите на мама“ (1925). Кратките му увлечения по левите идеи се заменят с убеждението, че „требва да се напише нещо големо за Македония“ и така се появява трилогията „Усилни години“ (1928–1930) за подема и погрома на Илинденско-Преображенското въстание (1903). Интересът на писателя към по-далечната история на родния му край ражда сборника с разкази за Самуил „Великият цар“ (1937). Критичните точки на съвремието обаче вълнуват по-силно Талев и през 1940 г. излиза романът му „На завой“, за който получава висока оценка и литературна награда. Но след промените през 1944 г. романът е конфискуван, а писателят е арестуван и пратен в концлагера в Бобов дол, после и в рудника „Куциян“. Здравето му е разклатено, другите концлагеристи му помагат и след един сърдечен пристъп оцелява само благодарение на намесата им.  По-късно Талев споделя, че това е била неговата Голгота. Освобождават го през 1948 г., но интернират семейството му в Луковит. Там писателят продължава работата си върху романа „Железният светилник“, части от който вече са били издадени във в. „Зора“ през 1944. Той е начало на четирилогия, разказваща борбата на македонския край за освобождение от османското владичество. Публикуван е през 1952 г., в следващите две години излизат „Илинден“ и „Преспанските камбани“. Последната книга – „Гласовете ви чувам“ вижда бял свят малко преди смъртта на писателя през 1966 г. За правдивия и човешки начин, по който са представени събитията и героите в четирилогията, социалистическата власт реабилитира автора, дори го отличава с държавни награди. Но истинската награда за големия романист е признанието на читателите, които и днес продължават да се вълнуват от историята на малкото градче Преспа и неговите будители, пожелали и случили свободата си.

*Бюст-паметникът на Димитър Талев е дело на един от най-признатите у нас и в света монументалисти – академик Крум Дамянов. С негово участие са изградени мемориалните комплекси „Създатели на българската държава“ в Шумен (1981), „Асеневци“ във Велико Търново (1985), паметникът „Камбаните – Знаме на мира“ в София (1979); автор е на „Бранителите“ (Самарското знаме) в Стара Загора, Часовниковата кула в Хасково, паметника на Софроний Врачански във Враца, „Разпятие“ в Кюстендил, „Орфей“ в Кърджали и др. Монументални пластики на Крум Дамянов има в София (Елин Пелин, Георги Аспарухов), Рупите (Кръстът на църквата „Св. Петка“), Германия („Бик“ в Констанц), Белгия. Негови кавалетни творби притежават галерии и частни колекции в България, Австрия, Белгия, Франция, Холандия, Норвегия, САЩ, Южна Корея. Носител е на ордените „Св. св. Кирил и Методий“I степен (2008), „Стара планина“ I степен (2016), удостоен е с държавната награда“Паисий Хилендарски“ (2009). Включен е в изданието „Успели мъже“ на Международния биографичен център в Кембридж, Великобритания (1992), както и в енциклопедията на Американския биографичен институт „Петстотинте най-влиятелни лидери“(1994, 1998, 2003). През 2017 получава и най-високото отличие на Министерството на културата – „Златен век“, за изключителния си принос в развитието на българската култура и националната идентичност.

За последната му изложба: https://clubz.bg/59472-divotiq_na_duha_snimki

 

Николай Хайтов

15 септември 1919 – 30 юни 2002

Всяка работа е тъй: душица ако ѝ не туриш – не сладѝ! – казва един от героите на писателя, драматурга, сценариста, публициста Николай Хайтов. Неговият живот започва с тежките години след Първата световна война и завършва на границата на новия 21 век – три политически и ценностни системи се сменят през това време, а в творчеството на Хайтов героите са в някакъв свой свят, в който миналото трудно дава път на сегашното. Израснал в полите на Родопите, писателят познава живота на планината, на нейните хора, историята им, в която “дивото”, първичното, свободното често се спъва в консервативните граници на родовото, трудно променящото се. Визитната картичка на Хайтов са неговите “Диви разкази” (1967), по някои от които са създадени филми, получили международно признание – “Козият рог“, “Мъжки времена“, “Дърво без корен” и др. По сценарий на писателя е и любимият на много българи “Капитан Петко войвода” (1981), разказващ живота на защитника на Родопите, бореца за освобождението им от османското владичество. Общият тираж на книгите на Хайтов, преведени на много езици, е над 4 милиона екземпляра. За приноса му към развитието на българската литература и култура през 2000 г. писателят е удостоен с Орден “Стара планина” първа степен.

*Автор на бюст-паметника на Хайтов е неговият син, ученикът на проф. Величко Минеков, нестандартният художник Александър Хайтов. Една от първите му изяви като възпитаник на НХА е “Баща ми. Глава” и още с нея заявява различния си подход към скулптурирането. Днес произведенията му са разпознаваеми с неочакваните си художествени решения – светещите очи на статуята на цар Самуил в София, “пеещото копито” на коня на  Паметника на ген. Колев в Добрич, от което звучи старият български химн “Шуми Марица”, скулптурата на Николай Хайтов в с. Гулянци, която сякаш говори. Негови са и Паметникът на Добри Войников в Шумен, мемориалът на жертвите от атентата на гара Буйново, Паметникът на цар Иван Срацимир във Видин, скулптурната композиция на Хайтов и един от героите му пред входа на Драматичния театър в Смолян.. Произведения на художника има в Националната и Софийската художествена галерия, в художествените галерии на Пловдив, Смолян, Стара Загора, Шумен, в частни колекции в България и чужбина.