РУСКИ

На 6 март 2018 г. в Алеята на писателите в Двора на кирилицата бяха открити паметниците на трима от най-значимите руски писатели и поети. Специален гост на събитието беше авторът на един от бюстовете – руският скулптор Григорий Потоцки.

Александър Сергеевич Пушкин

26 май (6 юни) 1799 – 29 януари (10 февруари) 1837

Пушкин е “нашето всичко“, “слънцето на руската поезия” – така най-кратко руските хора определят какво е за тях Александър Сергеевич. За своите 37 земни години той създава внушително по обем творчество, което се превръща в световен образец за литература и дарява безсмъртието на своя автор. Пушкин е създателят на руския художествен език, който може да се чете и разбира от всички. Наричат  го “енциклопедист на руския живот“. Неговата поезия (“Я помню чудное мгновение…”), поемите му (“Цигани”, “Руслан и Людмила”), романът в стихове “Евгений Онегин”, повестите (“Добровски”, “Капитанската дъщеря”), драмите му (“Борис Годунов”)  са исторически и духовен портрет на Русия и руския човек в неспокойните десетилетия от началото на 19 век.

Пушкин е богата личност с противоречив характер. Образовен, несъгласен със социалната несправедливост (заради което няколко пъти е в заточение), ценител на женската красота, обичащ хазарта и свободата, той твори навсякъде и по всяко време – още на гимназиалната скамейка в Царско село (днес гр. Пушкин), в майчиното си имение Михайловское, в Одеса, в императорския двор…Благородното му потекло, смесено с африканската кръв на прадядо му – Абрам Ханибал, го прави човек на честта, което довежда до ранната му смърт в дуела с обожателя на жена му.

Българската следа в творчеството на Пушкин са стихотворението и поветта “Кърджалия“, посветени на живота на бесарабските българи в Молдова и най-вече – на легендарния Стоян Индже войвода, за когото поетът казва: “кърджалия на турски означава рицар, смелчаг”. Сред множеството паметници на поета в Русия и по света своето достойно място вече ще има и бюстът му в Алеята на писателите в Двора на кирилицата.

*Изработката на бюст-паметника е на Степан Сагайко – заслужил художник на Русия, президент на Международната обществена организация на художниците (МООХ) “Златният квадрат”, професор в Строгановския университет. Повече за него:

 https://sites.google.com/site/artists111/stepan

 

Фьодор Михайлович Достоевски

30 октомври (11 ноември) 1821 – 28 януари (9 февруари) 1881

Писателят, от когото са се учили много Нобелови лауреати за литература, не получава своето заслужено призвание приживе. Роден в многодетното семейство на хирург и предци свещеници, малкият Фьодор израства в бедна среда, но с прекрасно възпитание и богата култура. Майка му го учи да чете с историите от Стария и Новия завет, баща му учи синовете си на латински. По-късно голямо впечатление у юношата оставя библейската книга за Йов, драмата “Разбойници” на Шилер, харесват му рисуването и архитектурата. Младият човек желае да се занимава с литература, но баща му смята, че инженерното училище ще му даде по-голяма сигурност. През цялото си свободно време обаче Достоевски продължава да чете руски и световни автори, знае наизуст почти целия Пушкин.

Достоевски има силно чувство за справедливост, критикува корупцията, защитава бедните. Това прави животът му труден (4 години прекарва в заточение в Сибир заради демократичните си възгледи), но и го свързва с известни личности от областта на изкуството и културата. Първата му публикация е преводът на “Йожени Гранде” от Балзак, а първия му роман – “Бедни хора” (1845) Некрасов представя на известния критик Белински като творба на “новия Гогол”.  Въпреки епилепсията, отключена след смъртта на баща му, и множеството житейски сривове, Достоевски създава 11 романа, 3 новели и 17 разказа, които посмъртно му създават името на един от най-умелите психолози в световната литература. Неговите “Идиот”, “Престъпление и наказание”, “Братя Карамазови” са вписани в 100-те най-добри книги на всички времена.

*Бюстът е изработен от Григорий Потоцки – световноизветния руски скулптор, основател и президент на Межународната Академия на Добротата и създател на паметниците на ген. Гурко в София и на Богородица, за които получава отличието “Золотая муза”. Над 140 произведения са посланици на неговата философия на Доброто в 40 държави по света. Символът ѝ е скулптурата му «Глухарче», чиито семена са представени като човешки ръце. Повече за него:

 http://persona.kurganobl.ru/kultura-i-iskusstvo/pototskij-grigorij-viktorovich

 

Сергей Александрович Есенин

21 септември (3 октомври) 1895 – 29 декември 1925

“На грубите се дава радостта. На нежните се дава тъгата” – заявява мъдрецът в тялото на вечно търсещото любов момче – Сергей Есенин. В краткия си 30-годишен живот поетът на нежната тъга създава 6-томно наследство, което остава като една от емблемите на руската душа в световната литература. Пътят на селянчето с ангелски сини очи и руси коси от Константиново до столичните културни кръгове е стремителен, противоречив и пълен с неотговорени въпроси. Ранните му стихове са излъчват простотата и очарованието на селската природа и обикновените хора. В големия град се проявява бунтарят, провокативният, несъгласният със социалните и духовните ограничения на времето. Напуска църковно-учителската школа и Народния университет, но се самообразова и постига завидна ерудиция и проницателност.

Музите на поета са едни от най-красивите и интелигентни жени на московския елит и макар да не му донасят щастие, стават вдъхновение на незабравими стихове. Поемите му “Черният човек”, “Балада за двайсет и шестте”, “Анна Снегина”, “Песен за великия поход”,  сборниците “Отиващата си Русия” и “Рус Съветска” показват многото лица на руската страна – “замислена и нежна”, “смирена и непокорна”, “бедна и весела”, което е и признанието в любов на поета към родината. Но Есенин не издържа на начина, по който се отнасят с нея (и с него) съвременниците му и си тръгва от живота, за да остане в безсмъртието.

 

*Бюстът е изработен от член-кореспондентa на Руската художествена академия – заслужилия художник на Руската федерация Сергей Мильченко, лауреат на множество държавни и международни конкурси за монументално изкуство, отличен с медали и дипломи на Академията за приноси в развитието на културата и изкуството. Повече за него и една от последните му излoжби:

https://kudago.com/msk/event/vystavka-metaforicheskij-realizm-sergeya-milchenko/

 

На 25 юни 2018, в годината на 80-годишния юбилей от рождението на Владимир Висоцки, в Алеята на писателите се състоя откриване на негов паметник. Гости на събитието бяха ансамбъл „Кирилица“ от Москва, авторът на паметника, много български и руски посетители.

 

Владимир Висоцки – Высоцкий, Владимир Семёнович

25 януари 1938 – 25 юли 1980

«Поетът в Русия е повече от поет. А Владимир Висоцки е душата на руската поезия, която пее – тъжно или весело, но винаги искрено.» С тези думи акад. Григорий Потоцки, авторът на бюст-паметника на Висоцки в Алеята на писателите, започна словото си на неговото откриване. Той изрази вълнението си от необикновената личност на твореца – поет, прозаик, театрален и кино актьор, сценарист, говорил и пял с гласа на руския народ в едни от най-трудните му години. Московчанин, роден в семейството на ветеран от Отечествената война, Висоцки не помни войната, но песните му за нея – “Штрафные батальоны”, “Песня о звездах”, “Все ушли на фронт”, “Братские могилы”, “Он не вернулся из боя”, “Письмо” и др., създават вечно живата памет за руските во́йни. Театралното образование в студията МХАТ (1960) дава възможност на неспокойния дух на актьора да се превъплъщава в различните лица на историята и съвремието, да обиколи и опознае страната си и нейните хора. От техните радости и болки се раждат думите на над 800 песни, някои от които зазвучават в сценични постановки и филми, други се пазят в лични архивни записи, а по-голямата им част се потулват от цензурата на тогавашната власт заради острия им критичен език. Едва след смъртта му големият руски поет Робърт Рождественски успява да събере и издаде някои от емблематичните му текстове в книгата «Нерв» (1981). Като най-популярни негови песни национална анкета определя «Песня о друге» («Песен за приятеля»), «Скалолазка» («Алпинистка»), «Утринная гимнастика» и др., а «Кони привередливые» се приема като своеобразна визитна картичка на Висоцки, по която през 1984 г. е създаден и паметникът на гроба му от Александър Рукавишников.

Висоцки оставя и няколко произведения в проза: «Дельфины и психи» («Делфините и умовете», написан 1968, публикуван 1989), «Роман о девочках» («Роман за момичетата», написан 1977, публикуван 1988), участва като съавтор с Л. Мончински и в романа «Черная свеча» («Черната свещ», 1992). Творчеството му има и широк международен отглас. В учебници по литература в Чехия и Израел са поместени негови произведения, а през 2009 в САЩ излиза учебникът на Р. Джонес «Използването на музиката на Вадимир Висоцки в обучението по руски език». Смъртта застига поета певец само на 42 години по време на Олимпийските игри в Москва през 1980 г. Властта се опитва да я скрие, но на траурното шествие излизат 40 000 души, чиято колона се проточва на 10 км по улиците на столицата. Това е най-голямото признание за значимостта на човека, изпял любовта си към живота, въпреки неговите изпитания, с думите «да бъда жив не ще се уморя».

*Бюстът е изработен от Григорий Потоцки – световноизветния руски скулптор, основател и президент на Межународната Академия на Добротата и създател на паметниците на ген. Гурко и на Богородица в София, за които получава отличието “Золотая муза”. Над 140 произведения са посланици на неговата философия на Доброто в 40 държави по света. Символът ѝ е скулптурата му «Глухарче», чиито семена са представени като човешки ръце. Повече за него: 

http://persona.kurganobl.ru/kultura-i-iskusstvo/pototskij-grigorij-viktorovich

 

В скоро време на Алеята на писателите мястото си ще заемат още световнозначими руски писатели:

 

Иван Крилов – Иван Андреевич Крылов

13 февруари 1769 – 21 ноември 1844

“Прелитат и по-ниско от кокошките орлите, но никога кокошки не ще стигнат висините!” Поуката от баснята “Орел и кокошки” е едно от над 200-те послания, които отправя към хората от своето време “руският Лафонтен” – Иван Крилов. Майсторът на кратките поетични изобличения на човека и обществото всъщност е самоук. Роден в семейството на обеднял царски офицер, Иван получава като наследство от баща си умението да чете и един сандък с книги. Богатите съседи допускат момчето да слуша уроците по френски на техните деца и то научава езика на Лафонтен, запознава се и с произведенията му. Първите му неуспешни литературни опити са в областта на комедията, но едва след 1809 г. започва истинският творчески подем на баснописеца. Книгите му се четат и разпространяват сред всички слоеве – и бедните, и богатите намират в тях по нещо от и за себе си. Много от поучителните изрази в басните на Крилов започват да се използват като пословици в разговорния език. Най-популярните му творби са “Сполучилият слон”, “Вълк в кучкарник”, “Остарелият лъв”, “Маймуната и очилата”… Превежда на руски и басните на своя френски учител.

За личния живот на Крилов има много весели разкази, които звучат като вицове. Писателят бил невероятно разсеян и имал завиден апетит. Понякога слагал в джоба си нощно боне вместо носна кърпа и се секнел в него. Не обръщал внимание на външния си вид и дори в императорския двор се появявал с пробити ботуши. Но това не попречило на популярността му и приживе тя се сравнявала с известността на неговите съвременници Пушкин и Гогол.

 

* Автор на бюст-паметника на Крилов е един от най-талантливите млади руски скулптори Алан Казиев. През 2010 г. Казиев завършва МГАХИ “В. И. Суриков” в Москва и понастящем се занимава с творчество.

 

 

Александър Грибоедов – Алекса́ндр Серге́евич Грибое́дов

15 януари 1795 – 11 февруари 1829

“Щастливците часовници не гледат” – този популярен афоризъм е изказан от руския поет, драматург, композитор, пианист, дипломат, полиглот Александър Грибоедов. Неговият енциклопедичен ум, разнородните му таланти, социалната му ангажираност го превръщат в една от най-будните личности в началото на 19-то столетие в Русия. Той живее само 34 години, запомнен е най-вече с комедията си “От ума си тегли” (“Горе от ума”), но неговата активност, пътешествията и участията му в значимите събития на епохата оставят следи в различни области от обществения и духовния живот на страната. Още 13-годишен завършва езиковия факултет на Московския университет с кандидатска степен, две години по-късно се дипломира и като юрист и продължава образованието си в областта на математическите и природните науки. На 17 години постъпва в Московския хусарски полк и участва в Отечествената война срещу Наполеон. През 1817 г. е назначен за губернски секретар, работи като преводач, става един от основателите на масонската ложа Du Bien и пише поезия, литературна критика, участва в съавторство в създаването на няколко комедии. От това време е и познанството му с А. С. Пушкин. Арестуван е за съпричастност към декабристкото движение и освободен поради липса на доказателства. Убит е от фанатици по време на дипломатическа мисия в Техеран.

Грибоедов пише най-вече в областта на “светската комедия”, пародираща чуждопоклоничеството и сантиментализма. Най-зрялата му пиеса “От ума си тегли” е сатира в стихове на московското аристократично общество. Реализмът, силата и точността на нейния език я превръщат в сборник с афоризми, които и днес звучат в руската реч.

 

*Паметникът на Грибоедов е дело на Президента на Руската художествена академия, Народния художник, академик  Зураб Церетели. Той е автор на над 5000 произведения от живописта, графиката, скулптурата, монументално-декоративното изкуство. По време на специализацията си в Париж (1964) общува с Пабло Пикасо и Марк Шагал. Негови композиции могат да се видят в много страни от света и в Русия: Паметникът на Доброто и Злото пред сградата на ООН в Ню Йорк (САЩ), “Раждането на новия човек” в Севиля (Италия) и Париж (Франция), “Да разрушим стената на недоверието” в Лондон (Великобритания), Паметникът на Колумб в Пуерто Рико, Паметникът на Петър I,  оформлението на Храма на Христос Спасител, новата сцена на Болшой театър в Москва, конната статуя на казака Харко в композицията послучай 350-годишнината на основаването на г. Харков (Украйна) и др. Церетели има над 20 самостоятелни изложби и множество участия в национални и републикански форуми. Той е единственят руски художник – кавалер на Ордена на Почетния легион (2010) и носител на още над 60 признания – държавни награди, ордени, медали, почетни звания.

https://kulturologia.ru/blogs/040116/27881/

http://rusofili.bg/зураб-церетели-президент-на-руската/

 

 

Николай Гогол – Николай Васильевич Гоголь

20 март 1809 – 21 февруари 1852

“Бъдете живи, а не мъртви души” – това е заветът, който оставя само два дни преди смъртта си “бащата на руската проза”, авторът на една от най-необикновените книги в руската и световната литература – романът-поема “Мъртви души“. Николай Василиевич се ражда в малко украинско селце до Полтава в многочисленото семейство на един от наследниците на известния казак Остап Гогол. 19-годишен заминава за Санкт-Петербург с намерението да стане актьор, но неговата срамежливост го отказва от сцената и се оказва най-големият му шанс – да напише това, което не може да изиграе. След първия му неуспешен писателски опит се появява сборникът с разкази “Вечери в селцето край Диканка” (1829) и културната общност в столицата разбира, че се е появил големият разказвач на Русия. Пушкин, с когото стават приятели, предрича на Гогол велико бъдеще, а по-късно му предлага своята идея за сюжета на “Мъртви души”. Той е и първият слушател на началните глави от романа. Сатиричният тон, изобличаващ живота на руските помешчици, затруднява появата на книгата – едва след петата ѝ редакция тя е издадена (1842) и “бързо се пръсна в Москва, а после и в цяла Русия. Книгата се разграбваше. Впечатленията бяха различни, но еднакво силни” (Т.С. Аксаков). На някои от критиките, че Гогол клевети Русия, големият изследовател на литературата Белински отговаря: “Досега не е имало по-значително за руската общественост произведение”.

Цялото творчество на живелия само 42 години писател е извлечено от живота и духа на руския и “малоруския” (украинския) народ (за Гогол те са едно цяло), от тяхната история и неспокойното им съвремие. Драматизациите на повестите му “Шинел“, “Нос“, комедиите “Ревизор“, “Женитба” и днес пълнят театралните салони по света с поднесените по необикновено въздействащ начин истини за човека, обществото, ценностите на живеенето. В своите пътувания Гогол събира и записва фолклорното богатство на украинци и руси, което намира отзвук и в начина, по който описва света на своите герои. 12-те години, прекарани в Германия, Швейцария, Франция, Австрия, Чехия и най-вече – Италия, разширяват хоризонта на авторовото мислене и разбиране за времето, в което живее, и му помагат да усети по-добре душата на своя народ. Във финала на “Мъртви души” писателят с много любов я сравнява с руска тройка, която препуска към неизвестното: “Ех, тройка, птица тройка, кой ли те е измислил?”.

 

*Създател на бюст-паметника на Гогол е академикът, членът на Президиума на Руската художествена академия и ръководителят на Катедрата по скулптура в нея, Народният художник на Руската федерация Салават Щербаков. Неговата архитектурно-художествена дейност е насочена към монументалната и ансамбловата скулптура, реконструкции на градската среда, създаване на интериори. Сред многочислените произведения на Щербаков в Москва са: 17-метровият паметник на княз Владимир на Боровицкия площад (2016), паметникът на Калашников (2017), паметникът на конструктора на космически системи С. П. Корольов (2008), монументът в съавторство с Ковалчук – “В борбата против фашизма бяхме заедно” (2010), паметникът на легендарната жена-летец В. С. Гризодубова на Кутузовския булевард и др. Извън столицата най-известните му творби са: Монументът на Победата на Червената армия над Германия в израелския курорт Нетания (2012), паметникът на Гайдар Алиев в азербайджанската столица Баку (2005), паметникът на руската императрица Елизавета в германския град Баден-Баден (2008). Щербаков е автор и на редица скулптори, бюстове на забележителни личности от най-новата история на Руския – артисти, общественици, културни деятели. Проектирал е интериора на Мемориалния музей на космонавтиката в Москва, на Двореца на Конгресите в Стрелна (в района на Петродворец в Санкт-Петербург). Носител е на Златни медали на Съюза на руските художници и Съюза на архитектите, както и на много други държавни отличия и награди.

http://www.rah.ru/the_academy_today/the_members_of_the_academie/member.php?ID=17742

 

 

Лев Толстой – Лев Никола̀евич Толсто̀й

9 септември 1828 – 20 ноември 1910

“За да повярваш в доброто, трябва да започнеш да го правиш”, казва мъдрецът, философът, един от най-великите романисти в руската и световната литература – Лев Толстой. Четвъртият син в семейството на офицер от войните срещу Наполеон е кръстен да бъде силен като царя на животните, но остава без майка още преди да навърши 2 години. Баща му умира няколко години по-късно, когато семейството вече се е преместило от родовото имение Ясна поляна в Москва. Трудният живот с различни настойници и премествания се оказва добър учител за бъдещия писател. По време на военната си служба в Кавказ, участието си в Кримската война (1855), пътуванията си из Русия и Европа Лев Толстой се среща с различните лица на хората и времето. Във Франция се запознава с писателя Виктор Юго и анархиста П.-Ж. Прудон, от чиято статия заема заглавието “Война и мир”. В Петербургския литературен кръг около сп. “Съвременник” опознава народническите идеи на Некрасов, Тургенев и Чернишевски. И при всяко завръщане в родното имение в Красна поляна създава училища по европейските педагогическите системи, които е изучил в Белгия, Швейцария, Германия, Франция.

Идеите за добротворството и мира, за разумен и човешки живот, за правото на личен избор изграждат посланията на най-значимите творби на Лев Толстой: трилогията “Детство” – “Юношество” – “Младост” (852-57), повестта “Казаци” (1863), романите “Война и мир” (1869), “Ана Каренина” (1877), “Възкресение” (1899). Религиозните и философските му възгледи са обобщени като толстоизъм, който намира отглас и в България. Група интелектуалци създават в началото на ХХ век комуна с името “Ясна поляна” в едно бургаско село, издават ръкописи на Толстой в сп. “Възраждане”, водят кореспонденция с писателя. И той решава да прекара остатъка от живота си с тези хора, които, според него, най-пълно проповядват неговите идеи. Не успява. Смъртта го застига по пътя – на малката гара Астапово в Липецка област. Но думите му и днес успяват да убедят, че “Важно е било и ще бъде винаги само онова, което е необходимо за благото не на един човек, а на всички хора”.

 

*Автор на бюст-паметника на Лев Толстой е членът на Руската художествена академия, Народният художник на Руската федерация, ръководителят на майсторски клас по скулптура на МГАХИ “В. И. Суриков”, академик – Михаил Переяславец. Неговите монументални композиции, паметници и останалите му художествени творби могат да се видят на открито в столицата и други градове, в държавната Третяковска галерия, в много музеи на Русия и частни колекции по света. Някои от най-известните му произведения са паметниците на Пушкин, на Достоевски, на патрона на художествената академия Суриков в Москва; на император Петър I и на героите от Първата световна война, както и скулптурната композиция Императпр Николай II и императрица Александра Фьодоровна в Санкт-Петербург. Переяславец е лауреат на множество отличия, сред които Държавната награда на името на И. Е. Репин,  Държавната награда на Руската федерация на името на ген. Жуков в областта на литературата и изкуствата, Медал по случай 800-годишнината на Москва, както и Златен медал на Руската художествена академия.

http://rah.ru/the_academy_today/the_members_of_the_academie/member.php?ID=17412

 

 

Иван Тургенев – Иван Сергеевич Тургенев

9 ноември 1818 – 3 септември 1883

“Само благодарение на нея, само на любовта се държи и се развива животът”, казва един от най-чувствителните писатели, публицисти, драматурзи, изследователи на езика и литературата не само в Русия – Иван Тургенев. Живял по равно в родината си и в Европа, той се запознава и общува с най-известните творци, мислители и общественици на своето време – Лермонтов, Гогол, Некрасов, Жуковски, Л. Толстой, Херцен и много други в Русия, а престоите му в различни европейски градове го срещат с Чарлз Дикенс, Виктор Юго, Сент-Бьов, Иполит Тен, Проспер Мериме, Емил Зола и още значими личности, определяли културния живот в богатите на събития десетилетия от втората половина на XIX век. Въпреки, че е наследник на една от най-богатите дворянски фамилии, Тургенев  не може да понася крепостничеството и това е една от причините да напусне за първи път родината си през 1847 г.: “Аз не мога да дишам един въздух и да остана с тези, които ненавиждам”. За съжаление, майка му е една от най-жестоките помешчици, от която има неприятни спомени от детството, но пак от нея писателят наследява интереса към художествения език и литературата. След смъртта ѝ голяма част от семейното богатство Тургенев употребява, за да подобри живота на селяните от имението. И дори когато живее зад граница, той се вълнува, изследва и пише за своята родина и на своя език.

Богатото литературно наследство в 12 тома, което Тургенев оставя, оказва голямо влияние върху развитието на всички жанрове в руската и световната литература. Някои от най-популярните му произведения са повестите “Ася”, “Пролетни води“, “Първа любов“, романите му “Рудин“, “Дворянско гнездо“, “Бащи и деца“, “Целина“. За България особено значение има романът “В навечерието” (1880), който разказва историята на българския революционер Инсаров, женен за рускиня. Реалният прототип на героя е 24-годишният студент Никола Катранов – стипендиант в Москва, с когото Тургенев се запознава. Катранов е известен на съвременниците си като голям патриот и поет, събирач на народни песни. Мечтата му е да се образова в Русия и след завръщането си да бъде учител. Както разказва романът, той наистина тръгва със съпругата си за България, но се разболява от туберкулоза и умира във Венеция. Тургенев споделя, че чрез образа на Инсаров иска да покаже новия положителен герой на времето, “да разкрие моралното му превъзходство над руската дворянска интелигенция, чужда на големите обществени повели”.

 

*Бюстът на Тургенев е дело на младия руски скулптор Борис Соскиев, син на големия майстор на монументалистиката – Владимир Соскиев. Двамата работят заедно върху различни проекти –  през 2015 г. в дефилето на Дигорския край, Северна Осетия, на 30-метрова скала издигат бронзова скулптура на главния герой на нарския епос, покровителя на мъжете, пътниците и воините – Уастърджи (св. Георги Победоносец).

 

 

 

Антон Чехов – Анто́н Па́влович Че́хов

17 януари 1860 – 2 юли 1904

“Човек е това, в което вярва”. Тези думи определят много точно своя автор – Антон Чехов успява да бъде всичко, в което е повярвал за себе си: писател, лекар, отговорен син, който се грижи за семейството си в трудните му години, общественик, добър приятел. Той наследява таланта на разказвач от майка си и още в първите години на следването му в Московския медицински факултет списанията “Оса”, “Будилник”, “Зрител” започват да публикуват разказите, фейлетоните, очерците на 19-годишния студент, с които той успява да плаща обучението си и да издържа семейството след банкрута на баща си. На 24 години Антон Чехов започва работа като лекар и в същата година излиза първият му сборник с разкази “Приказките на Мелпомена“. Само три години по-късно той вече е удостоен с престижната Пушкинова награда за сборника “В полумрака“. За съжаление, по същото време се отключва и болестта му – туберкулозата, от която скоро си отива по-големият му брат Николай. Антон бори депресията след тази загуба с писане,  а почти тримесечното пребиваване на остров Сахалин поражда книгата с очерци “В Сибир“, разказваща тежкия живот на каторжниците в наказателните колонии. В имението Мелихово край Москва, което купува за семейството си, Чехов лекува безплатно бедните селяни, създава болница, три училища и пожарна, а опитът от срещите с трудностите на живота подхранва творчеството му с още необикновени истории за обикновените хора.

Въпреки че използва писането за препитание, поддържане на семейството и другите си социални дейности, Чехов оставя забележителна следа в развитието на художествения език. Световната литература го признава за създател и майстор на късия разказ – “Човекът в калъф”, “Смъртта на чиновника” и много други негови кратки истории и днес са в учебниците като примери как обществото погубва “малкия човек”. А пиесите му “Чайка”, “Вуйчо Ваньо”, “Три сестри” продължават да се играят по всички световни сцени заради дълбочината и човечността на проблемите, които представят.

 

*Автор на паменика на Чехов е скулпторът от третото поколение на творческата династия Рукавишникови, Народният художник на Русия, членът на Президиума на Руската художествена академия, професорът от МГАХИ – Александър Рукавишников. Творческите му изяви са в много широк диапазон – от класиката до модерността и постмодернизма; от монументализма, живописта и графиката до инсталационното изкуство. Още през 1984 г. той печели любовта на публиката с необикновения паметник на В. Висоцки, монтиран на гроба на барда и илюстриращ неговата изповед с песента “Коне”. Днес паметници на А. Рукавишников се издигат на знакови места по света и в Русия: в Мадрид – Паметникът на во́йните-интернационалисти, в Швейцария – “Набоков”, в Дрезден (Германия) – “Ф. М. Достоевски”, в Москва – “Александър Втори” до храма на Христос-Спасител, бронзовата статуя на незабравимия комик Юрий Никулин край сградата на цирка и мн. др. Скулптурните му композиции, посветени на спорта, са следствие от увлечението му по бойните изкуства – Рукавишников е носител на “черен колан” и президент на Федерацията по карате в Москва. Носител е на множество звания и отличия на РФ, както и на Сребърен медал на Френската академия на изкуствата за скулптурата на Джон Ленън.

http://arukav.com/ru/

 

 

Максим Горки – . Алексей Максимович Пешков

28 март 1868 – 18 юни 1936

“Красотата и мъдростта са в простотата” – в това е убеден разказвачът на обикновените селяни, работници, хората от социалното “дъно” – Максим Горки (псевдоним на Алексей Пешков). Сам той започва живота си по най-трудния начин. Едва 4-годишен остава сирак, дядо му го учи да чете и пише, а баба му го заразява с любовта към народните песни и приказки. Бедността прекъсва образованието на момчето и то започва да работи като продавач на обувки, помощник на чертожник, в ателие за икони, хамалин…И всяка свободна минута чете. Така младият Алексей опознава и реалността, и необикновения свят на художествената литература. Опитът му да учи в Казанския университет (1884) се проваля, но животът сред градските бедняци оформя мирогледа му, среща го с идеите за революционното преобразуване на света. През 1891 г. излиза първият му разказ “Макар Чудра” за циганина, който учи писателя защо трябва да се пази от любовта. Двата тома “Очерци и разкази” (1898) потвърждават таланта му сред утвърдените писатели – Чехов и Л. Толстой се изказват възторжено за младия творец. Романът му “Майка” (1906) представя живота на работническата класа, на нейните социални идеали и дава начало на ново течение в руската литература – социалистическия реализъм. Други негови проявления са “Песен за буревестника”, “Тома Гордеев”, драмата “На дъното”.

Събитията след 1917 година обаче не случват очакванията на Горки за по-добър и по-човечен свят. Разочарованията и критиките на писателя към ситуацията в Русия предизвикват изгонването му от страната. През 1928 той е поканен да се върне и е посрещнат с почести, политическата система го превръща в свое рекламно лице. Горки обаче продължава да пише по своя честен начин, организира и създаването на издателството “Световна литература“, което представя автори и произведения от различни националности и култури. Независимо от идеологическите манипулации, на които е подложено, творчеството на Горки остава като един от примерите за художественост в класическата литература.

 

*Създател на бюст-паметника на Горки е академикът от Руската художествена академия, наречен още “съвременният Роден” – Владимир Соскиев. Най-известните му произведения в областта на монументалното изкуство са паметниците на Защитниците на Владикавсказ (2002), на Марина Цветаева в г. Турус, Калужска област (2007), на Коста Хетагуров в Санкт-Петербург (2009), на А. С. Пушкин във Владикавказ (2013). Негови произведения са изложени в Третяковската галерия в Москва, в Държавния руски музей в Санкт-Петербург, в Националната галерия в София и в частни колекции в няколко европейски страни.В парижкото гробище Сент-Женевиев дьо Боа е издигнат неговия паметник на руския осетински писател Гайто Газданов. Удостоен е със Златен медал на Руската художествена академия, лауреат е на множество национални и международни награди.

http://www.rah.ru/the_academy_today/the_members_of_the_academie/member.php?ID=17369

 

 

Иля Илф – Иехи́ел-Ле́йб А́рьевич Фа́йнзильберг

3 октомври 1897 – 13 април 1937

 и

Евгений Петров – Евгений Петрович Катаев

30 ноември 1902 – 2 юли 1942

Животът, господа съдебни заседатели, е сложно нещо, но това сложно нещо, господа съдебни заседатели, се отваря просто като чекмедже. Само трябва да знаете как.Тази „житейска философия“ е изказана от един от най-колоритните герои не само в руската, но и в световната литература – „великият комбинатор“ Остап Бендер. Неговите невероятни приключения, предизвикващи много смях и замисляне, са разказани в романите „Дванайсетте стола“ (1928) и „Златният телец“ (1931)  от двама не по-малко известни комбинатори на литературното с историческото и социалното – руските писатели, родени в Одеса, Иля Илф и Евгени Петров. Събира ги бащата на Евгений –Пьотр Катаев, също писател, чийто по-голям син е авторът на популярните в Русия повести „Самотна лодка се белее“ и „Синът на полка“ – Валентин Катаев. През 1927 г., подобно на Дюма-баща, Пьотр Катаев поставя на двамата младежи задачата да подготвят чернова на роман за търсене на скрито в един стол съкровище, която той после да „дооправи“. Остап Бендер изобщо не е присъствал в замисъла му. Но Иля и Евгени се сещат за Осип Шор – техен познат писател от Одеса, авантюрист с живо чувство за хумор и увлекателен разказвач. Неговият образ и незабравимите му истории стават основата на литературния герой, около когото се развихрят всички събития. Когато след няколко месеца прочита вече готовия роман „Дванайсетте стола“, Катаев-баща разбира, че няма нищо за дооправяне, защото се е появил нов творчески тандем,  на който му предстои световноизвестно бъдеще. Така и става. Смехът е оръжието на авторите срещу пошлостта, глупостта и фалшивия патос на действителността на малките хора, манипулирани от лъжеца измамник.  Продължението на неговите авантюри в  „Златният телец“ затвърждава популярността на двойката писатели, а романите им са една от визитните картички на руската литература от първата половина на ХХ век. По-късните екранизации на произведенията през 1968 и 1971 г. превръщат изпълнителите на Остап Бендер – великолепните комици Сергей Юркин и  Андрей Миронов,  в любими артисти на хората по света, гледали филмите.

За десетгодишното си съвместно творчество Илф и Петров създават още сатирически повести, новели, киносценарии, а след пътешествието им в САЩ през 1935-36 г. излиза и художествено-документалната книга „Едноетажната Америка“ (1937). За писането заедно споделят: „Да пишем двама, беше не два пъти по-леко… а десет пъти по-трудно. Ние непрекъснато ожесточено се критикувахме…“ И двамата си отиват от живота млади, ненавършили 40 г., но читателите им и днес помнят наизуст култови фрази от речника на „великия комбинатор“. Защото талантът се отличава и се запомня.

 

*Автор на интересното художествено решение “2 в 1” на бюст-паметника на Илф и Петров е доцентът от Московската художествена академия „В. Суриков“ – Александър Миронов. Ученик в живописта и скулптурата на академиците М. В. Переяславец и Н. В. Колупаев, Миронов завършва академията с „червена диплома“ за отличен успех и се утвърждава със свой оригинален авторски почерк. Негови творби присъстват в музейните експозиции на Москва, Анкара и в частни колекции в Русия, Франция, Германия, Канада. Създател е на Паметника на военния капелмайстор и композитор И. Шатров в г. Тамбов, на Паметника на ликвидаторите на земетресението в г. Спитак (Армения), на редица скулптори в „Квадрата на Пълководците“ в Москва, на първия в Русия паметник на композитора В. М. Халилов и др. Носител е на Сребърен медал на Руската художествена академия. Повече за него – на личната му страница:

 https://www.mir-on-off.com/

 

 

Марина Цветаева

8 октомври 1892 – 31 август 1941

 

„Словата ми като най-скъпо вино, знам, все пак ще дочакат своя ред“. Пророчеството на една от най-необикновените руски жени поетеси – Марина Цветаева – се сбъдва. Днес творчеството ѝ е признато в цял свят, а един астероид носи нейното име. Земният ѝ път обаче е осеян с много трудности и неудовлетворения. Родена в семейството на концертираща пианистка и основателя на Московския музей за изобразително изкуство „А. С Пушкин“  – Иван Цветаев, Марина започва да пише стихове още 6-годишна, а когато е само на 18, излиза първата ѝ поетична книга „Вечерен албум“. В следващите няколко години се появяват още много произведения, в които младата поетеса признава любовта си към родината („Сихове за Москва“, „Стенка Разин“, „Преспи“, „Дървета“) и всичко човешко („Безсъници“, „Блага вест“). Но съдбата я отпраща далеч от Русия. През 1922 г. емигрира в Берлин, за да бъде заедно със съпруга си – белогвардейския офицер Сергей Ефрон, после живее в Прага и Париж. В странство продължава да пише – това е единственият ѝ начин за оцеляване в чуждия свят, като признава „тук съм ненужна, а там (в родината) съм невъзможна“. Книгата ѝ „След Русия“ изрича болезнените преживявания на загубилия опорите си човек.

Завръщането ѝ у дома през 1938, където вече са дъщеря ѝ и Сергей,  носи нови страдания. Заради обвинения в шпионаж дъщеря ѝ Аля е изпратена в концентрационен лагер, по-късно по същата причина е разстрелян и съпругът ѝ. Марина остава сама със сина си Мур и не вижда повече смисъла на живота си. В прощалното си писмо до Мур признава, че е влюбена в него, баща му и сестра му, но го моли да им обясни, ако ги види, че е „попаднала в задънена улица“.  Така и не се знае къде е погребана. Но в думите си е жива и днес: „И ако все пак – траурна и строга – поискам да прекрача в оня свят, това ще бъде само за да мога да звънна в стих – и да разцъфна в цвят“ (превод Иван Николов).

 

*Бюст-паметникът на Марина Цветаева е дело на младата руска скулпторка Евгения Дубровина. Тя завършва образованието си в МГАХИ „В. И. Суриков“ под ръководството на академик М. В. Переяславец и от 2004 г. е постоянен участник в национални и международни изложби. Наградена е със Златен медал на Руската художествена академия за произведението „Косачка“. Нейни творби се намират в частни колекции в Русия и по света. Художник на свободна практика. Повече за нея:

https://artnow.ru/hudozhnik-Dubrovina-Evgeniya-31712.html