Българска слава

Широки външни каменни стъпала отвеждат към втория етаж на Крепостта. Историческият разказ продължава с най-славните владетели, превърнали Първата българска държава в непобедима европейска сила.

Всичко започва със завета на хан Кубрат (605 – 665), създателят на Стара Велика България.

Фигурата на родоначалника е наметната с козяк, а ръката му държи сноп със стрели. С тях, на смъртния си одър, Кубрат дава пример на синовете си за това как съединението прави силата. „Никога не се разделяйте, за да можете да се защитавате успешно от другите народи“– посъветвал Кубрат своите пет момчета. Защото всеки може да счупи поотделно стрелите, но никой не може да прекърши целия сноп. Този завет се превръща в легенда и по късно моравският княз Светопулк също го предава и на своите синове.

Следващият образ, който означава началото на днешна България, е на Кубратовия син Аспарух (ок. 640 – 701).

Неговата восъчна скулптура е отбелязала жеста му след победата над многочислената византийска армия през 860 г. при Онгъла – част от днешна Добруджа, близо до делтата на р. Дунав. Качен на своя кон, Аспарух показва земята пред себе си и заклинава: „Тук ще бъде България!“. Така и става. След като сключва военен съюз със седемте славянски племена, обитавали Мизия, Кубратовият син продължава нападенията си над византийските земи отвъд Стара планина и императорът е принуден да поиска мир. Със сключения договор той предоставя на българите земите на север от планината, а те обещават да не минават повече на юг. Годината е 861 – първата от хилядолетното съществуване на България. Хан Аспарух управлява 40 години и убеждава всички съседни народи, че новата държава е сила, с която ще се съобразяват и уважават.

Наследникът на хан Аспарух – Тервел (675 – 721) – е един от най-признатите владетели не само на Балканите, но и в целия древен свят.

rsz_img_8962

Бил е християнин като дядо си Кубрат. Благодарение на помощта му, през 705 г. избягалият от заточение в Херсон византийски император Юстиниян II успява да си върне короната и провъзгласява Тервел за „кесар“ (цар) на Загоре (днешна Старозагорска област) и други византийски земи. Летописци разказват как императорът накарал българския владетел да положи щита си на земята, да забие камшика си до него, а ковчежниците му изсипали върху тях толкова злато и скъпоценности, че ги закрили изцяло. Три години по- късно обаче императорът забравя думата си, напада българите и претърпява жесток погром в битката при Анхиало (днешно Поморие). Но най-голямата заслуга на Тервел е помощта, която оказва на Византия при обсадата на Константинопол от арабите през 717-718 г. Затова и скулптурата го представя символично с настъпен арабски шлем.Българските отряди успяват да задържат огромната ислямска армия извън стените на града, тя не издържа тежката зима и много войници умират от болести и глад. На разсъмване на 15 август 718 г. българската конница изненадва в гръб врага и избива над 22 000 араби. Оцелелите бягат панически. Така Тервел успява да спре ислямското нашествие и е наречен „спасител на Европа„, а църквата го канонизира за светец. Управлява България 20 години (701 – 721).
Фигурата на първия български законодател – хан Крум (755 – 13 април 814) – излъчва респект с обкования в сребро череп на византийския император Никифор, превърнат в чаша.

krum (2)

Така се припомня най-голямата победа на Крум над самонадеяния владетел, отказал няколко пъти мир на българите. Битката във Върбишкия проход (26 юли 811 г.), в която императорът е убит, а войската му – разгромена, доказва за пореден път в историята ни, че силата е в ума на военачалника, а не в числеността на войската. Крум превръща България в трета по значимост в Европа и благодарение на качествата си на политик. Легендата разказва, че от аварски военопленници той разбира причините за разпадането на държавата им и като се учи от техните неуспехи, създава първите писани закони, които да осигурят стабилността и сигурността на живота в българските граници. Заради строгостта на тези закони и страха, който е всявал у враговете си, е наречен Крум Страшний. Управлява от 803 до 814 г.

Скулптурата на хан Омуртаг (VIII в. – 831), известен като строителя на Първото българско цартво, е изправена до внушителна колона, на която е изписан познатия на всички българи завет на владетеля: Човек и добре да живее, умира, и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил.

Така Омуртаг предава на поколенията смисъла на човешкия живот – да оставиш следа, с която да бъдеш запомнен. И дава личния си пример за оставане в историята. Синът на Крум успява да възстанови Плиска след разрушаването ѝ от император Никифор, построява нов хански дворец с тронна зала, укрепва защитните съоръжения на Плиска. По-късно строи и друг дворец на Дунав, изгражда водопроводи, мостове, засилва държавата икономически и дава възможност за развитие на културата ѝ. Множеството надписи от неговото царуване говорят, че Омуртаг е съзнавал значението на словото като една от следите, които съхраняват спомена за направеното от живелите преди нас.
Управлява от 814 до 831 г.
Специално място сред прославилите България заема и Покръстителят – княз Борис I-Михаил (852 – 2 май 907).

Неслучайно неговият образ присъства толкова настоятелно в Двора на кирилицата – сред буквите, които е благословил; с Параклиса, почитащ светостта му; в Галерията, представяща го като управник и като духовник. Фигурата му в залата „Българска слава“ е още едно напомняне за значимостта на владетеля, който, след като приема христовата вяра започва да нарича сам себе си „цар на българите“. С покръстването на езическите общности в границите на държавата постига политическото, духовното и културното обединяване на страната. За да не мислят повече българите за варвари и държавата ни да бъде приета като равностойна на вече утвърдените християнски общности. С приемането на писмеността, създадена от Кирил и Методий и техните ученици, Борис дава на България единен език, благодарение на който тя се утвърждава, развива и оцелява въпреки изпитанията, които ѝ налага историята. Князът управлява 37 г. (852 – 889). За заслугите му към българската църква и държава веднага след смъртта си е канонизиран за светец.