История в картини

Галерията е разположена в просторно помещение от зидан камък в старинен стил. Катрините в нея са нарисувани по идеи на създателя на комплекса и са закупени от него. Автори са доц. Иван Узунов – ръководител на катедра Живопис във Великотърновския универскитет “Св. св. Кирил и Методий”, художниците Михаила Михайлова от София и Валентин Голешев от Търговище. Картините разказват с образи най-важните моменти от събитията, свързани с покръстването на българите, създаването и приемането на кирилицата от славянския свят.

Историческата разходка започва със завета на Кирил към брат му Методий:

През 869 г., изтощен от трудните пътувания по време на просветителските мисии, Кирил заболява тежко. На неговия смъртен одър в Рим Методий му признава, че също е уморен и смята „да слезе от планината“, което ще рече – да се откаже от духовните дела. Но Кирил го моли да не изоставя общия им дълг и да продължи започнатото в името на славянското просвещение във вярата.

Методий изпълнява завета на брат си и малко след смъртта му се отправя за Великоморавия. Там е назначен от папа Адриан II за архиепископ (870) на първата славянска епископия в Сирмиум, който е завладян от българите още през 827 г. Но много скоро е арестуван по нареждане на баварските епископи и без знанието на папата е хвърлен в тъмница, защото проповядва християнската вяра на славянски език. Срещу него е образуван съд под формата на епископски събор, като лично Лудвиг II Немски води заседанието:

Когато Методий се изправя пред обвинителите, Лудвиг иронично му подхвърля: „Май си изпотен“, а Учителят му отговаря с думите на Сократ: „Така е, защото се препирам с глупаци.“ След 3 години Методий е освободен от новия папа, Йоан VIII, и заедно с учениците си продължава да превежда, пише книги и обучава духовници.

Следващите картини се връщат назад в историята, за да отбележат някои от най-важните моменти от живота на първоучителите. Изображението на Константин-Кирил и Фотий в Магнаурската школа събира на едно място учител и ученик, на всеки от които предстои велика съдба – единият да създаде азбуката на славяните, а другият да стане следващия патриарх на източната православна общност:

В „Пространното житие на Константин-Кирил философ“ от Климент Охридски този момент показва необикновения ум и схватливост на ученика: „В три месеца той усвои граматиката и се зае с другите науки: изучи Омира и геометрията, а при Лъва и при Фотия – диалектиката и всички философски науки, а освен тях и риторика, и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства. И той бързо изучи всички тези науки, като да би изучавал само една от тях.“ По-късно и Константин-Кирил, и Фотий са канонизирани за светци на православната църква.

Изложбата представя най-важните мисии на двамата братя. Когато Константин-Кирил е само на 24 г. (851) византийските управници го изпращат при сарацините, в областта около Багдат. Младият философ и богослов получава задачата да защити живеещите там християни от нападките на мохамеданите:

В житието му Климент Охридски разказва как сарацините (агаряните) изпитват знанията на Константин-Кирил в различните науки, задават му трудни въпроси за символите на християнската вяра – кръста, Троицата, иконите, но той успява да обясни смисъла им и да докаже много по-голямата сила на Иисус в сравнение с Мохамед: „Христос /…/ вдига отдолу нагоре онова, което е тежко, и поучава хората чрез вяра и божии добродетели. Бидейки творец на всичко, той е създал човека между ангелите и животните, като със словото и разума го е отличил от животните, а с гнева и похотите – от ангелите. И който към която страна клони, към нея се и приобщава: или към висшите, или към низшите [животните].”

През 851 г. по-големият от солунските братя – Методий, се замонашва в манастира Полихрон, който се намира в планината Олимп, в местността Витиня. Същата година, след завръщането си от мисията при сарацините, Константин-Кирил отива и заживява при брат си в манастира:

От тогава двамата започват да мислят каква писменост е нужна на славяните, за да се научат да четат християнските книги. През 855 г. създават азбука, която наричат „глаголица“. Името ѝ идва от „глагол“, което в повечето славянски езици означавало „дума“, оттам се образувало и „глаголати“ – „говоря“. Така името на глаголицата е подсказвало, че с нейните знаци може да се говори писмено. А който може да говори писмено, може и да чете. Тоест да прави най-важното – да научава нови неща. Затова в българския, руския, сръбския и други славянски езици по-късно думата „глагол“ е започнала да означава „действие“, правене.

Следващата важна мисия, в която участва и Методий, е при еврейския народ на хазарите (860), областта Херсон и други части от Южна Русия. Двамата братя е трябвало да намерят мощите на папа Климент I, който е бил измъчван и погребан там. И да привлекат към християнството колкото може повече хора:

За да може да убеждава местните хора, Константин-Кирил отправя молитви към Бога и само за няколко месеца научава еврейския език, изчита книгите му, след това научава и самаритански и изумява всички, като говори и чете на техните езици. Пак с молитви успокоява морето и успява да извади мощите на св. Климент от него. По пътищата из хазарската земя среща маджари и юдеи, спира нападението над един християнски град и обяснява на друговерците смисъла на православието. Двамата с Методий покръстват около 200 души и оставят спомена за „такъв мъж, който ни обясни със слово и с примери, че християнската вяра е свята.“ („Пространно житие на Константин-Кирил“).

Мисията на Константин-Кирил и Методий във Великоморавия (863-67) е първата голяма стъпка за приобщаването на славяните към свещените писания чрез книги на техния език. Братята вече са превели голяма част от църковната книжнина на създадената от тях глаголица и започват да просвещават с нея духовенство, което да извършва богослужение, разбираемо за новопокръстените славянски народи:

„Като прекара четиридесет месеца в Моравия, той отиде да посвети учениците си. По пътя го прие Коцел, панонският княз, който, желаейки силно да усвои славянските книги, даде му около петдесет ученици да се учат на тях. И като му оказа големи почести, изпрати го нататък. А философът, проповядвайки евангелското слово без награда, не взе нито от Ростислава, нито от Коцеля ни злато, ни сребро, ни друго нещо, а само измоли от двамата деветстотин души пленници и ги освободи.“ („Пространно житие на Константин-Кирил философ“)

Най-силната защита на славянското писмено слово Константин-Кирил философ произнася във Венеция на диспута с триезичниците (867):

Климент Охридски, който видял с очите си делата на своите учители, разказва за този велик момент: „Когато беше във Венеция, насъбраха се срещу него епископи, попове и черноризци, като врани срещу сокол, и повдигнаха триезичната ерес, като казваха: “Кажи ни, човече, как ти измисляш сега книги за славяните и ги учиш? Досега никой друг не е изнамирал [такива книги] – нито апостолите, нито римският папа, нито Григорий Богослов, нито Йероним, нито Августин. Ние знаем само три езика, на които подобава да се слави Бог с книги: еврейски, гръцки, латински.” А философът им отговори: “Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате Бога за безсилен, та да не може да даде това, или го смятате за завистлив, та не иска [да го даде]? Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога всеки на своя език.“

Последната мисия на светите братя Кирил и Методий е в Рим (867-68). Те са приети тържествено от папа Адриан II, защото носят мощите на един от първите римски папи – св. Климент I, които са открили в Херсон по време на срещите им с хазарите. Това е единственият случай, когато папата напуска двореца си и излиза извън града, за да посрещне лично  братята, които връщат в християнската столица тленните останки на големия светец:

Най-важният момент от тази мисия е признаването от папа Адриан II на глаголицата и написаните на нея богослужебни книги. На церемония в голямата базилика Санта Мария Маджоре той обявява славянския език за равнопоставен на гръцкия и латинския, освещава глаголическите преводи на църковните текстове и обявява Константин (Кирил) за свой съветник.

Платното, изобразяващо Успението на св. Кирил, също припомня интересна история. Майката на двамата братя им е завещала, когато си отидат от земния свят, да бъдат погребани в манастира Полихрон, където започва служенето на Методий, а по-късно заедно с Кирил там създават глаголицата. Методий се кани да изпълни повелята на майка си, но малко преди заковаването на ковчега  с тленните останки на Кирил кардиналите в Рим се възпротивяват – това е свят човек, казват те, и трябва да бъде погребан в папската гробница. Методий приема честта тялото на брат му да остане в Рим, но смята, че мястото му не е при папите, а в църквата св. Климент, където са донесените от тях мощи на светеца. Кирил е положен в специална крипта на църквата и оттогава до днес, когато посещават Рим, християните изразяват там преклонението си пред паметта на учителя и светеца.

Други  картини в галерията показват значението на цар Борис и Кирило-Методиевите ученици за духовния и политическия подем на българската държава. „Покръстването на цар Борис в християнската религия и приемане на името Михаил“ изобразява тайната церемония, на която вече възрастният патриарх на византийската църква Фотий извършва посвещаването в православната вяра на българския цар:

В историческите източници няма точни сведения как и кой е покръстил Борис. Понеже иска да избегне политически бунтове и несъгласия, царят приема християнството тайно. Знае се, че през 864 г. той  изпраща делегация от няколко държавници във Византия, които са покръстени по време на посещението си. Тъй като в този момент глава на  източноправославната църква е патриарх Фотий, най-вероятно именно той е извършил церемонията с българския владетел.  На следващата  865 година Борис приема в двореца си византийски духовни пратеници и започва масовото покръстване на българския народ:

Християнството е познато в българските земи от дълбока древност. След големия събор в Сердика през 343 г. то прониква и в тракийските племена. Нашествията на славяните спират временно християнизацията, но по времето на патриарх Никита I, който е със славянски произход,  православната вяра започва да се разпространява и сред неговите сънародници. Знае се, че българите също са се покръствали. През 7 век бащата на Аспарух –  Кубрат, става християнин, неговият внук Тервел – също и дори е признат за светец заради спасяването на Европа от арабите през 718 г., сестрата на цар Борис – Ана, е пленена от ромеите и е покръстена. Решението на Борис да приеме християнството и да го превърне в обединяваща религия на всички племенни общности в държавата е най-висшият политически акт, с който тя печели уважение и признание като една от най-силните в тогавашния свят. Най-важните уроци за управлението на новопокръстена България владетелят ни получава от „Посланието на патриарх Фотий до цар Борис от 864-865 г.

За да се укрепи вярата на народа обаче са необходими духовници, които да проповядват на разбираем за него език. Богослуженията на гръцки не привличали хората в църквите. Затова, когато Борис научава, че вече са създадени книги на славянски език, той започва да търси начин да привлече учители, които да обучат български църковни служители. 20 години след покръстването в България Методий умира в Чехия (885), а неговите и на Константин-Кирил ученици са гонени, поробвани и измъчвани:

Все пак някои от тях успяват да се спасят. През есента на 885 г. Климент, Наум и Ангеларий достигат до българската граница на р. Дунав срещу Белградската крепост и се вглеждат с надежда към отсрещния бряг:

Управителят на Белград ги посреща с почести, оставя ги да си отдъхнат и ги отправя към Плиска, като ги уверява, че цар Борис ги очаква с голямо нетърпение. И наистина, когато пристигат в българската столица, лично той излиза да поздрави с „добре дошли“ новите учители на българските християни:

В началото царят не разгласява присъствието на скъпите гости, но прави всичко възможно те да се чувстват добре и да не им липсва нищо, за да могат да започнат организирането на книжовната си дейност. Настанява по-възрастния Ангеларий в дома на своя боил Чеслав, а Климент и Наум по молба на другия царски довереник – Есхач, отиват в неговата къща:

Започва трескава работа. Царят изпраща в Европа хора да търсят още книжовници. „В България пристигат и спасените от робство по-млади Кирило-Методиеви ученици. Включва се и Симеон, високообразованият син на княз Борис, подготвян да възглави един ден българската църква.“ (Ил. Илиев, „Св. Климент Охридски“). Създава се първата книжовна школа в Плиска:

По това време най-вероятно се сътворява и кирилската азбука. Климент виждал, че учениците се затрудняват с изписването на глаголическите букви и се замислил да ги преустрои. С помощта на Наум и Ангеларий опростява някои от тях, преработва тези от гръцките, за които е имало звукове и в българския език, а за други използва прабългарски руни. С новата писменост книжовниците започват да преписват религиозните текстове, които се четат по-лесно и се разбират по-ясно. Цар Борис осъзнава силата, която ще даде на държавата кирилицата и я узаконява не само като религиозна, а и като официалнна административна азбука.

През 889 г. цар Борис се отказва от престола и се замонашва в един манастир близо до Плиска с приетото при кръщението си име Михаил. Историческите източници не са единни за причините на това решение – някои смятат, че то следва желанието на царя за духовно усъвършенстване, а други – че тежка болест го е принудила „да предаде ума си на Бога, а царството – на първородния си син“:

Много скоро обаче царят-монах разбира, че Владимир Расате, когото е назначил за владетел, прави всичко възможно „да възвърне новопокръстения народ към езическите обреди“. Борис-Михаил не може да приеме унищожаването на всичко, което е било смисъл на живота му, и през 893 г. излиза от манастира, избожда очите на Расате и го сваля от престола. Свиква в Преслав събор, на който обявява за цар третия си син Симеон, „като го заплашил пред всички, че ще изтърпи същото наказание, ако с нещо отстъпи от християнството“:

Така Симеон вместо да стане глава на българската църква, за каквото е бил подготвян, се оказва в ролята на цар. Преди това обаче Борис-Михаил обявява Преслав за столица, изгонва от България всички гръцки духовници, които Расате бил допуснал, и назначава на тяхно място български. После сваля военния пояс, облича отново монашеските дрехи и се връща в манастира. Само след няколко години българите отново търсят помощта му заради набезите на маджарите от север, които усложняват и без друго трудната война с Византия (894-6). Борис-Михаил им заръчва да постят три дни, да се покаят и да отправят искрени молитви към Бог за помощ. Когато боят започва, цялата войска е изпълнена с въодушевението на вярата. Сраженията са жестоки, но със силата на кръста българите успяват да отблъснат нашествениците:

Това е единствената военна победа на цар Борис, която той печели като Михаил не с меч, а със слово и убеденост в божията помощ. Следващите 10 години той се отдава на „бдение и молитви“. Напуска земния свят на 2 май 907, а българската църква веднага го провъзгласява за светец. Преклонението пред великия владетел в галерията се внушава с трите картини – на царя, християнина и на канонизацията му:

   

На верния ученик и последовател на св. св. Кирил и Методий и създател на кирилицата  – св. Климент Охридски, също е отделено специално място в галерията:

За него проф. Илия Илиев казва: „В резултат от изследванията епохалното му дело би могло да получи кратката, но точна дефиниция: “плодотворна многостранност”. Съвременниците, а и обемното му творчество, представят Климент като най-разностранно надарената личност в България в края на ІХ и началото на Х в.“ Климент следва Константин-Кирил и Методий още от времето на пребиваването им в манастира Полихрон. По време на мисията в Рим той е един от тримата Кирило-Методиеви ученици, които папа Адриан II ръкополага за свещеници. Като книжовник в царския двор в Плиска и по-късно като ръководител на основаната от него по заръка на Борис Охридска книжовна школа Климент обучава над 3500 ученици. Той преписва на кирилицата, която е създал, богослужебните книги и пише свои оригинални писания, като „по най-достъпен начин обяснява християнските тайнства (твърде абстрактни за обикновените хора), а чрез разказите си за християнските празници привлича народа трайно към живота на църквата. Талантлив оратор и проповедник, той увлича хората не само със слово, но и със завладяващия пример на делата си.“ (Ил. Илиев). Климент е първият епископ, който извършва богослужение на български език. Благодарение на неговите пространни жития за Константин-Кирил и Методий днес ние знаем в подробности живота на двамата светци. За живота на книжовника пък научаваме от византийския архиепископ Теофилакт Охридски, който разказва с голямо възхищение за делата и творчеството му. Климент доживява дълбки старини, умира на 27 юли 916 г. и е погребан в неговия любим манастир на Охридското езеро. Канонизиран е за светец, а гробът и мощите му са обект на поклонение. Паметта му се чества с два празника – 25 ноември, когато се почита неговия покровител, св. Климент I – Римски, и деня на успението му, който е обявен и за Ден на Седмочислениците – светците, благодарение на които се създава писменото слово на българи и савяни:

Това са създателите на глаголицата – св. св. Кирил и Методий,  и техните ученици Климент, Наум, Ангеларий, Горазд и Сава, допринесли за сътворяването и разпространението на кирилицата по българските земи и в целия славянски свят. Под техните образи е картината, изобразяваща другия голям просветител на българите – св. Наум:

През последните години учените се обединяват около тезата, че Наум е по-големият роден брат на Климент. Така се твърди и в неговото житие. По-старите изследвания смятат, че тяхното братство е само духовно, но задълбочените наблюдения на грижите, с които Наум се отнася към по-младия и по-талантлив Климент, напомнят много на отношенията между Методий и по-малкия му брат Константин-Кирил (Иван Грудев, „Св. Наум, Преславско-Охридски забележителен просветител“). Наум също съпровожда Солунските братя в мисиите им заедно с Климент, „вървейки с тях напред, та чак и до стария Рим“, а когато пристига в Плиска, участва активно в устрояването на българската книжнина и култура. Докато брат му просвещава българите в Охридско, Наум прави същото в Плиска, а по-късно и в Преслав (886-893). По-младият Методиев ученик Константин Преславски признава, че именно Наум го е подтикнал да напише своя „Проглас към Евангелието“. Когато Климент е ръкоположен като първи български епископ в Охрид и се посвещава на служенето си в манстира „Св. Пантелеймон“, Наум пристига в Девол, за да продължи неговата просветна дейност. Седем години (893-900) книжовникът обучава свещеници, обикновени хора, деца…Последните 10 години от живота си прекарва в манастира „Свети архангели Михаил и Гавраил“, построен “със средствата и повелението на благочестивия български цар Михаил-Борис и неговия син цар Симеон”. Наум приключва земния си път на 23 декември 910 г. и е погребан в специален параклис вдясно от олтара на манастирската църква от своя „брат, другар и състрадалец“ епископ Климент Охридски. Днес тази църква е част от преустроения храм, в който централно място заемат образите на св. Борис-Михаил, светите Седмочисленици и заедно с гроба на св. Наум е един от най-светлите паметници на българския Златен век.

Историческият разказ с картините в галерията ще се допълва и обновява с още значими моменти и личности от времето, когато България е започнала да заявява името си пред света с буквите на кирилицата.

 

Всеки художник или резбар може да предложи творбите си.